Най-после на около хиляда километра от морето пътешествието ни приключи — там, където посред девствените джунгли свършваше черният път, съединяващ град Боливар с Елдорадо.
Когато пристигнахме, и войниците, и затворниците бяхме в ужасно състояние.
Но кое е това Елдорадо? На времето испанските конквистадори нарекли така голямата си надежда, защото, като видели как идващите от тези земи индианци притежават златни изделия, решили, че тук някъде има планина от чисто злато. Или най-малкото — наполовина пръст, наполовина злато. С две думи, Елдорадо е селище, разположено на брега на една река, пълна с пирани — риби човекоядки, които за минути могат да разкъсат човек или добиче, а също и с тембладори — вид електрически риби, които кръжат около плячката си и я обстрелват с токови удари, след което й виждат сметката. Посред въпросната река е разположен остров — истински концентрационен лагер. Там именно се намира венецуелската каторга.
Тази колония за принудителен труд е най-страшното, най-дивото и нечовешко нещо, което съм виждал през живота си, тъй като тук затворниците ги пребиват от бой. Заеманата от нея площ е във формата на квадрат с дължина на едната страна около сто и петдесет метра. Заобиколена е с огради от бодлива тел. Около четиристотин души спят под открито небе, изложени на капризите на природата. В целия лагер има само няколко ламаринени навеса, под които можеш да се скриеш.
Без да ни дадат възможност да кажем и една дума, без да оправдаят по някакъв начин решението си, в три часа следобед тукашните власти ни присъединиха към останалите каторжници така, както бяхме слезли от камиона — полумъртви от умора след изтощителното пътуване. В три и половина, без да записват имената ни в някакви регистри, просто ни извикаха и ни тикнаха две лопати и три мотики. Заобиколени от петима войници, въоръжени с пушки и камшици от биволски жили, ние бяхме принудени да отидем до мястото на изкопните работи, защото иначе рискувахме да ни пребият. Скоро разбрахме, че надзирателите правят демонстрация на силата си. Щеше да е изключително опасно да им се противопоставяме точно в този момент. По-късно ще видим…
Щом пристигнахме на работната площадка, ни заповядаха да дълбаем траншея покрай строящия се насред джунглата път. Подчинихме се безмълвно и всеки заработи в зависимост от силите си, без да вдига глава. Въпреки това чувахме псувните и жестоките удари, които непрекъснато се сипеха върху останалите затворници. Нито един от нас не получи удар с камшик. Явно демонстрацията имаше за цел да ни покаже веднага след пристигането ни как живеят осъдените тук.
Действието се развиваше в събота. След работа, потънали в прах и пот, бяхме върнати обратно в лагера. Пак не ни записаха в никакви документи.
— Петимата французи, елате тук! — заповяда ни затворническият отговорник.
Беше метис, висок метър и деветдесет. Винаги носеше камшик. Този неописуем грубиян беше натоварен да отговаря за дисциплината вътре в лагера.
Посочиха ни къде да си опънем хамаците — на открито, близо до входната врата. Там поне имаше ламаринен навес, което значеше, че ще сме на завет от дъжда и слънцето.
Голямата част от каторжниците бяха колумбийци, останалите — венецуелци. Нито един от гвианските карцери не можеше да се сравни по ужас с тази трудова колония. Дори магаре не би оживяло след побоищата, които тукашните затворници търпяха. Въпреки всичко повечето от тях се чувстваха здрави, тъй като храната бе изобилна и вкусна.
Събрахме се на нещо като военен съвет. Ако някой от войниците посмееше да удари наш човек, щяхме да прекратим работа и да легнем на земята, откъдето нямаше да ставаме колкото и да ни мъчат. В крайна сметка все щяха да повикат някой от началниците и ние щяхме да го запитаме защо ни държат в затвора, при положение че не сме извършвали никакво престъпление. Двамата освободени — Гиту и Корбиер — подметнаха, че ще поискат да ги екстрадират във Франция. После решихме да повикаме настрана главния надзирател. Разговора с него щях да проведа аз. Наричаха го Негро Бланко (Белия негър). Гиту тръгна да го търси. Най-после палачът пристигна. Както обикновено, носеше в ръка камшика от биволски жили. Ние петимата го наобиколихме.
— Какво искате от мен?
— Да ти кажем само две думи — отвърнах аз. — Ние няма да допуснем нито едно нарушение против правилника и няма да ти дадем повод да ни удряш. Забелязахме обаче, че биеш наред, понякога без причини. Извикахме те да ти кажем, че ако удариш някой от нас, си труп. Ясно ли ти е?
— Да — рече Негро Бланко.