Бурните събития забавиха взимането на окончателно решение по нашия случай. Впрочем останалите затворници също не излизаха на работа в продължение на петнадесет дни. Селският доктор се погрижи за ударения с палка Бариер.
Засега с нас се отнасяха добре. Вчера Шапар замина да работи като готвач на местния губернатор. От Франция пристигнаха сведения относно всеки от нас. В резултат Гиту и Бариер бяха освободени. Аз се бях представил под италианско име. Но данните за истинското ми име дойдоха заедно с отпечатъците на пръстите ми и присъдата доживот. За Дьопланк и Шапар разбраха, че имат по двадесет години. Много горд от себе си, директорът ни съобщи за новините от Франция: „Въпреки всичко — заключи той, — тъй като не сте извършили никакво престъпление на територията на Венецуела, ще ви задържим за известно време, а после ще ви пуснем на свобода. Но сега трябва да работите и да се държите примерно. В момента сте под наблюдение.“
Няколко пъти офицерите се бяха оплаквали пред мен, че много трудно си осигуряват пресни зеленчуци. Към колонията уж имаше някаква земеделска площ, но тя не раждаше плод. Там отглеждаха ориз, царевица, черен боб и толкоз. Предложих да се заема с тази работа, ако ми осигурят семена. Съгласиха се.
Първото предимство бе, че ни позволиха да живеем извън лагера. Бяхме двамата с Дьопланк, а после към нас се присъединиха двама избягали заточеници, арестувани в град Боливар. Първият — Тото, бе парижанин, вторият — корсиканец. Четиримата си построихме две дървени колиби, които покрихме с палмови листа. В едната живеехме ние с Дьопланк, а в другата — двамата ни нови приятели.
С Тото сглобихме високи маси, чиито крака поставихме да стъпят в пълни с бензин кутии, за да не могат мравките да се покатерят и да изядат семената. Съвсем скоро вече можехме да се похвалим с едри домати, патладжани, пъпеши, зелен фасул. Започнахме да ги засаждаме в лехи, защото преценихме, че достатъчно са израснали, за да устоят на мравчето нашествие. Около доматите издълбахме нещо като миниканал, който често бе пълен с вода. Тя винаги поддържаше влагата в растенията и препречваше пътя на паразитите — твърде многобройни из тукашните девствени земи.
— Я, какво ли е това? — запита ме Тото. — Виж как блести това камъче.
— Измий го, приятелю.
Той ми го подаде. Беше парче кристал, голямо колкото грахово зърно. След като го изплакнахме, то заблестя още по-силно, особено откъм страната, където беше леко отчекнато, защото останалата му повърхност все още бе покрита с нещо като черупка от втвърдена глина.
— Да не е диамант?
— Затваряй си устата, Тото. Дори да е брилянт, няма нужда да вдигаме пара около него. Помисли си какво би станало, ако се окаже, че сме открили диамантено находище. Скрий това до довечера.
Вечер се занимавах да давам уроци по математика на един сержант (днес той вече е полковник), който се подготвяше за изпити за офицерско звание. Човекът беше достоен и на него можеше да се разчита (доказа ми го по време на последвалото ни двадесет и пет годишно приятелство). Нарича се полковник Франсиско Боланьо Утрера.
— Какво е това, Франсиско? Скален кристал ли е?
— Не — отвърна той, след като го огледа внимателно. — Диамант е. Скрий го добре и никому не го показвай. Къде го намери?
— В лехата с доматите.
— Странно. Дали не си го донесъл, като си ходил за вода при реката? Попада ли и пясък в кофата ти, когато загребваш вода?
— Да, случва се.
— Сигурно това е отговорът. Брилянтът е попаднал в кофата ти от река Карони. Потърси дали не си донесъл и други, но внимавай. Никога не се случва да откриеш само един скъпоценен камък. Там, където си го намерил, непременно трябва да има и други.
Тото се захвана за работа.
Никога досега в живота си не беше работил с такова усърдие. Двамата ни другари — на тях не бяхме казали нищо — му подхвърляха:
— Стига си се блъскал, Тото. Ще пукнеш, докато влачиш тия кофи с вода. Отгоре на всичко загребваш и пясък от реката.
— Това е, за да олекотим пръстта, приятелче — отвръщаше Тото. — Като я смесваме с пясъка, филтрира по-добре водата.
Въпреки подигравките ни, Тото продължаваше да мъкне вода от реката. Веднъж по пладне, по средата на поредния курс, той се спъна и падна по лице точно пред сенчестото местенце, където ние се бяхме разположили. От разсипания пясък се търкулна диамант, голям колкото две грахови зърна. Ако не беше леко откършен, нямаше да го забележим. Грешката на Тото беше, че се хвърли да го вдигне твърде бързо.
— Я виж ти — възкликна Дьопланк. — Това да не е диамант? Войниците ми казаха, че в реката се намират диаманти и злато.