Свободата
Може да ви прозвучи невероятно, но тези венецуелци са толкова завладяващи и грабващи хора, че аз реших да им се доверя. Нямаше да бягам повече. Приех ненормалното си положение на затворник с надеждата, че един ден ще стана частица от техния народ. Сигурно ви изглежда парадоксално. Дивашкият начин, по който се отнасят към затворниците си, не ме окуражаваше да се влея в обществото им, но разбирах, че и затворниците, както и войниците, приемат телесните наказания в реда на нещата. Ако войник допуснеше грешка, той също получаваше няколко удара с биволската жила. И няколко дни по-късно същият този войник разговаряше с изпълнителя на присъдата си като че нищо не се е случвало.
Варварската система беше останала от времето на диктатора Гомес, който в продължение на дълги години беше управлявал страната с подобни методи. Навикът се бе затвърдил до такава степен, че дори полицаите наказваха гражданите под тяхна юрисдикция със същото средство — камшика.
До освобождаването ми се стигна благодарение на една революция. Преврат с участието на военни и цивилни свали президента на републиката Ангарита Медина — един от най-големите либерали, които историята на Венецуела е познавала. Той беше толкова добър, такъв демократ, че не успя или не пожела да се опълчи срещу превратаджиите. Разправяха, че категорично отказал да пролее кръвта на свои сънародници, за да се задържи на поста си. Този голям войник на демокрацията, разбира се, не знаеше какво става в Елдорадо.
Абе с две думи, месец след революцията всички офицери бяха сменени. Започна се следствие около смъртта на пребития колумбиец. Директорът и баджанакът му бяха уволнени и на тяхно място дойде бивш дипломат адвокат.
— Да, Папийон, ще ви освободя още утре, но бих искал да вземете със себе си онзи нещастник Пиколино, за който се грижите. Не знаем нищо за неговата самоличност, но аз ще му издам документи. Що се отнася до вас, ето ви редовни документи с истинското ви име. Условията, при които ви освобождавам, са следните — преди да се установите в някой голям град, трябва една година да живеете в слабо населено място. За вас това ще бъде свободен живот без надзор, но в същото време ние ще можем да ви наблюдаваме и да си направим заключение за това как се каните да се устроите оттук нататък. Ако в края на тази година местният началник на полицията ви даде сертификат за добро поведение — а аз искрено вярвам в това, — ще сложим край на интернирането ви. Смятам, че за вас Каракас ще бъде идеалният град. Вече ще живеете в нашата страна съвсем законно. За нас миналото ви няма значение. На вас остава да докажете, че сте достоен за възможността, която ви се дава, и да се превърнете в почтен човек. Надявам се, че до пет години ще станете мой съгражданин — че ще бъдете натурализиран от новата ви родина. Бог да ви пази! Благодаря ви, че приехте да се грижите за нещастния Пиколино. Мога да го освободя, само ако някой се подпише, че поема отговорността за него. Да се надяваме, че в някоя болница ще успеят да го излекуват.
И така, утре в седем сутринта, придружен от Пиколино, ще стана истински свободен. Топлина заля сърцето ми — най-после успях веднъж завинаги да победя „блатото“. Беше август 1944 година. Очаквах този ден от тринадесет години насам.
Прибрах се в къщурката насред градината. Помолих другарите ми да ме извинят — имах нужда да остана сам. Вълнението бе твърде силно и твърде красиво, за да го споделям с други хора. Въртях в ръцете си документите, дадени ми от директора — в левия ъгъл имаше моя снимка, горе беше вписан номер 17286229 и датата на връчването — 3 юли 1944 година. В средата бе изписана фамилията ми, отдолу — малкото ми име. След тях датата на раждането — 16 ноември 1906 година. Документът беше напълно редовен, подписан и подпечатан от съответните власти. Положение във Венецуела: „резидент“. Прекрасна е тази дума резидент. Тя означава, че имам венецуелско жителство. Сърцето ми биеше до спукване. Искаше ми се да падна на колене, за да благодаря на Господ. Но ти не знаеш нито една молитва, а и не си кръстен. Към кой бог ще се обърнеш, след като не принадлежиш на нито една религия? Дядо Господ на католиците? На протестантите? На евреите? На мохамеданите? Кого да избера, за да му посветя измислената от мен молитва. Но защо точно днес се колебая към кой бог да се обърна? Винаги, когато съм го призовавал или проклинал, съм мислел за младенеца Исус в обора, заобиколен от магарето и бивола. Дали пък в подсъзнанието си не крия все още някакво озлобление към колумбийските монахини? Защо вместо това да не мисля за единствения, прекрасния архиепископ на Кюрасао Монсеньор Иреней дьо Брюн? Или за добрия свещеник от Консиержери?