Утре ще бъда свободен, напълно свободен. След пет години ще бъда натурализиран венецуелец, защото отсега съм сигурен, че няма да допусна никаква грешка на тази земя, която ме приюти и ми се довери. Оттук нататък трябва да живея два пъти по-честно от останалите.
В крайна сметка прокурорът, ченгетата и дванадесетимата глупаци успяха да ме пратят невинен в каторгата, само защото бях мошеник. Животът ми на авантюрист им позволи да изтъкат около личността ми цяла мрежа от лъжи. Да отваряш касите на другите хора не е най-достойната професия и обществото с пълно право се защитава от онези, които я практикуват. Бях хвърлен в блатото, защото, честно казано, се държах като постоянен кандидат за това място. Да, вярно, подобни наказания не са достойни за народ като френския; да, действително, обществото има право да се защитава, но не и да си отмъщава така долно. Но това е друга тема. Не мога да изтрия миналото си с един замах. Трябва първо да се реабилитирам в собствените си очи, а после и в очите на другите. Затова, Папи, благодари на католическия Господ и му обещай нещо много важно.
— Прости ми, Боже, задето не умея да се моля, но надникни в сърцето ми и ще видиш, че думите не могат да опишат благодарността ми за това, че ме доведе дотук. Борбата беше трудна, тежък беше кръстът и ако успях да преодолея всички препятствия и да доживея до този благословен ден здрав и читав, то е, защото Ти ми помогна. Какво бих могъл да сторя, за да Ти изразя искреното си признание за сторените от Теб добрини?
— Откажи се от отмъщението си.
Нима настина чух тази фраза, или ми се стори, че я чувам? Не знам, но тя ми прозвуча отчетливо като плесница през лицето. Почти съм готов да повярвам, че действително съм я чул.
— О, не! Само това не! Не искай от мен такова нещо. Тези хора ми причиниха премного страдания. Как искаш да простя на подлите полицаи или на лъжесвидетеля Полен? Да се откажа от изтръгването на езика на лишения от човещина прокурор? Не, невъзможно. Искаш твърде много. Не, не и не! Съжалявам, че Ти се противопоставям, но няма да се откажа от отмъщението си на никаква цена.
Излязох, боях се, че ще се смиля, не исках да абдикирам. Направих няколко крачки из градината. Тото подреждаше стъблата на насажденията със зелен фасул така, че да се увият около пръчките. Тримата се приближиха към мен — изпълненият с надежди парижанин Тото, който беше стигнал дотук, тръгвайки от калта на Рю дьо Лап, роденият в Корсика джебчия Антарталия, който в продължение на дълги години беше освобождавал парижани от портфейлите им, и Дьопланк от Дижон, който беше видял сметката на друг сводник. Погледнаха ме — лицата им светеха от щастие, че най-после ме виждат свободен. Без съмнение скоро щеше да дойде и техният ред.
— Не донесе ли от селото някоя бутилка вино или ром, за да отпразнуваме заминаването ти?
— Извинете ме, толкова бях развълнуван, че дори и не помислих. Простете ми, задето забравих.
— Спокойно, няма какво да ти прощаваме. Сега аз ще направя по едно хубаво кафе за всички.
— Сигурно си доволен, Папи, най-после си на свобода, след толкова дълги години на борба. Всички се радваме за теб.
— Надявам се, че и вашият ред ще дойде скоро.
— Сто на сто — отвърна Тото. — Капитанът ми каза, че всеки петнадесет дни ще пуска по един от нас. Какво ще правиш, като излезеш оттук?
Поколебах се секунда-две и после, въпреки страха, че ще ми се подиграят, смело отвърнах:
— Какво ще правя ли? Е, не е много сложно — ще започна работа и ще живея почтено. Бих се срамувал, ако извърша престъпление в тази страна, която ми повярва.
Останах изненадан, защото вместо ироничния отговор получих уверения едновременно и от тримата:
— И аз реших да бъда почтен. Прав си, Папи, сигурно ще ни е трудно, но си струва усилието. Тези венецуелци заслужават да ги уважаваме.