— Странно, от целия конвой не интернираха нито един човек. Толкова по-добре, разбира се, но нещо не е наред.
Гранде беше човекът, който навремето обра сейфа на един от централните затвори и накара цяла Франция да се скъса от смях.
На тропиците нощта и денят идват без здрач и без зазоряване. През цялата година те се сменят внезапно в един и същи час. Нощта се спуска рязко в шест и половина. И тъкмо в този час двама възрастни каторжници донесоха два петролни фенера и ги окачиха на тавана, откъдето те хвърляха мъждукащата си светлина. Три четвърти от помещението остана неосветено. В девет вече всички спяха, натръшкани от жегата след изтощителните вълнения около пристигането. Не полъхваше нито помен от ветрец, всички се бяхме събули по гащи. Аз лежах между Дега и Лудия Пиеро. Поговорихме си шепнешком, после заспахме.
На следващата утрин тръбата изсвири, още преди да се е разсъмнало. Станахме, измихме се и се облякохме. Раздадоха ни по къшей хляб и кафе. На стената имаше една закрепена дъска, върху която можехме да оставяме хляба, панерката си и всички останали свои вещи. В девет влязоха двама надзиратели и един млад каторжник, облечен в бяло, без райета. Двамата копои бяха корсиканци и се разговориха на своя диалект със земляците си. През това време санитарят обхождаше залата. Когато стигна до мен, запита:
— Как си, Папи? Не ме ли помниш?
— Не.
— Аз съм Сиера Алжиреца, срещахме се в Париж при Данте.
— А, да, сега се сещам. Ама тебе те заточиха през 29-а, сега сме 33-а. Как не си избягал досега?
— Е да, не е толкова лесно да се измъкне човек. Запиши се в листата на болните за преглед. А тоя кой е?
— Това е Дега, моят приятел.
— Тогава и него ще го туря в списъка. Ти, Папи, ще имаш дизентерия. А ти, старче — астматична криза. Ще се видим по време на прегледа в единадесет. Имам какво да ви кажа.
Той продължи пътя си, като викаше високо „Кой тук е болен?“ Отиваше при тези, които вдигаха ръка, и ги записваше. Когато отново мина покрай нас, с него вървеше един стар и изгорял от слънцето надзирател.
— Папийон, това е моят началник, надзирателят-санитар Бартилони. Господин Бартилони, тия двамата са приятелите, за които ви споменах.
— Добре, Сиера, ще уредим прегледа, разчитай на мен.
В единадесет ни извикаха. Бяхме деветима болни. Преминахме на крак през целия лагер между бараките. Стигнахме до сравнително нова барака, измазана в бяло с червен кръст на нея. Влязохме в чакалнята, където вече се бяха събрали шестдесетина души. В двата края на чакалнята стояха по двама надзиратели. Сиера се появи, облечен в чисто бяла лекарска престилка. Каза: „Ти, ти, ти и ти — минавайте.“ Влязохме в стаята, където явно се намираше кабинетът на лекаря. Сиера размени няколко думи с другите трима на испански. Единия от тях го познах веднага — беше Фернандес, който на времето уби трима аржентинци наведнъж в Кафе дьо Мадрид в Париж. След като поговориха, Сиера го изпроводи в друг кабинет, с врата към чакалнята, а после се върна при нас.
— Папи, позволи ми да те прегърна. Щастлив съм, че мога да ви услужа — на теб и твоя приятел. И двамата сте интернирани. Не, остави ме да говоря! Ти, Папийон — доживот, а ти, Дега, за пет години. Имате ли мангизи?
— Да.
— Тогава дайте ми по петстотин франка на човек и още сутринта ще ви приберем в болницата. Тебе за дизентерия. А ти, Дега, започни да блъскаш по вратата през нощта. Или още по-добре, някой друг да извика вместо тебе копоя и да му каже, че се задушаваш. За останалото аз имам грижа. Само за едно нещо ще те помоля, Папийон — предупреди ме навреме кога ще се чупиш. Аз ще ти помогна с каквото мога. В болницата ще ви задържат за един месец, ако си плащате по сто франка на седмица. Налага се да действате бързо.
Фернандес излезе от кабинета и връчи пред нас петстотин франка на Сиера. След него аз влязох там и на излизане му дадох хиляда и петстотин франка вместо хиляда. Той отказа да вземе петстотинте в повече. Не настоях.
— Мангизите, които ми даваш, са за копоя. Аз не искам нищо за себе си. Нали сме приятели? — каза той.
На следващия ден Дега, аз и Фернандес се озовахме в една огромна килия в болницата. Дега го бяха прибрали посред нощ. Санитарят в нашата стая беше тридесет и пет годишен мъж на име Шатал. Сиера го беше инструктирал за нас. Щом минеше докторът, той трябваше да му представи едни изследвания, от които да си проличи, че аз съм разяден от разни амеби. А за Дега десет минути преди визитата щеше да запали малко сяра, която му бяхме осигурили, и да му помогне да подиша от изпаренията с кърпа на главата. Що се отнася до Фернандес, той просто имаше чудовищно подуто лице — беше пробол на няколко места кожата от вътрешната страна на едната си буза, след което я беше надувал в продължение на цял час. Явно го е правил достатъчно старателно, защото отокът закриваше едното му око. Килията се намираше на първия етаж и в нея имаше около шестдесет болни, повечето от които с дизентерия. Запитах санитаря къде е Жюло.