— В сградата точно отсреща. Да му предам ли нещо? — попита той.
— Да, предай му, че Папийон и Дега са тук и нека се покаже на прозореца.
Санитарят можеше да влиза и излиза от помещението, когато си пожелае. За целта трябваше само да почука на вратата и един арабин му отваряше. Арабинът беше. „мекере“ — каторжник, който помага на надзирателите. От двете страни на вратата седяха трима надзиратели с пушки на коленете. Решетките на прозорците бяха направени от железопътни релси. Питах се, как ли ще успеем да ги прережем. Седнах до прозореца.
Между двете сгради имаше градинка с хубави цветя. Жюло се появи на своя прозорец с една керемида в ръка, на която беше изписал с креда „БРАВО“. След около час санитарят ми донесе писмо от Жюло. Той пишеше: „Опитвам се да се преместя във вашата стая. Ако не успея, гледайте вие да дойдете в моята. Кажете им, че имате врагове в помещението. Значи сте интернирани? Смело! Ще им разкажем играта.“ Случката в централния затвор в Болийо ни беше сближила много. Навремето Жюло се беше специализирал в работата с дървен чук и затова го наричаха Човека чук. Той пристигал с кола пред някоя бижутерия посред бял ден — когато най-ценната стока е по витрините. Колата, карана от съучастник, спирала, без да изключва мотора. Жюло слизал бързо, въоръжен с голям дървен чук, строшавал витрината с едно замахване, награбвал колкото се може повече бижута и се мятал на колата, която изхвърчавала така, че от нея оставало само свистенето на гумите. След като направил големи удари в Лион, Анжер, Тур, Хавър, решил да атакува една от известните парижки бижутерии в три часа следобед и отнесъл стока за около милион. Така и не пожела да ми обясни защо и как са го пипнали. Осъдили го на двадесет години и в края на четвъртата той духнал. Хванали го, както ни обясни, когато се върнал обратно в Париж, за да търси и да убие пласьора на плячката, защото оня му дължал тлъста сума пари и не я бил върнал на сестра му. Пласьорът обаче го мярнал да се върти из неговата улица, предупредил полицията и ето го Жюло обратно в каторгата с нас.
Вече от цяла седмица киснехме в болницата. Вчера дадох на Шатал двеста франка — седмичната такса за нас двамата. За да си спечелим приятели, раздавахме тютюн на всички, които си нямаха. Един бандит на шестдесетина години — марсилец на име Карора, се сдуши с Дега. Стана му нещо като съветник. По няколко пъти на ден му повтаряше, че ако има много пари и това се знае в селището (а чрез вестниците, които пристигаха, тук се научаваше за всички по-големи процеси), по-добре да не бяга, защото освободените каторжници веднага ще му видят сметката, за да му измъкнат патрона. Дега ми сподели за тези свои разговорки със стареца Карора. Сто пъти му повторих, че на онзи дъртак не бива да се има вяра, защото виси тук от двадесет години и вече трябва да е изкукуригал. Но Дега беше силно впечатлен и на мен ми струваше много усилия да го поддържам в що-годе добра форма и настроение.
Предадох на Сиера бележка да ми доведе Галяни. Наложи се да чакам дълго. На следващия ден Галяни беше доведен в болницата, но в стая без решетки. Какво да направя, за да му върна патрона? Споделих с Шатал, че е абсолютно наложително да говоря с Галяни — нарочно му създадох впечатление, че се приготвяме за бягство. Той ми обеща, че ще го доведе за пет минути точно в дванадесет на обяд. Щеше да го качи на верандата, откъдето можеше да разговаря с мен през прозореца, докато се сменя охраната. При това безплатно. Доведоха ми Галяни на прозореца в дванадесет и аз направо му тикнах патрона в ръцете. Той си го сложи прав пред мен и се разплака. След два дни получих от него списание, в което бяха пъхнати пет банкноти по хиляда франка и бележка с една-едничка дума — благодаря.
Като ми предаваше списанието, Шатал видя парите. Не каза дума, но аз реших да му предложа една част от тях. Той отказа. Рекох му:
— Искаме да се чупим. Ще дойдеш ли с нас?