— Не, Папийон, хванал съм се на друго място. Не искам да мърдам, преди да се е върнал съдружникът ми, който ще се освободи след пет месеца. Така по-добре ще подготвим бягството и всичко ще ни е по-сигурно. Разбирам, че на тебе ти е много напечено, защото си интерниран, но ще ти е трудно да избягаш оттук при тези решетки. Не разчитай на мен за помощ, не искам да си рискувам мястото. Тук ще изчакам спокойно приятелят ми да се освободи.
— Добре, Шатал. Хубаво е, дето си откровен — няма повече да повдигам въпроса.
— Все пак — каза той — ще пренасям бележките ти.
— Благодаря, Шатал.
Тази нощ чухме откоси от картечница. На следващия ден узнахме, че Човека чук е избягал. Господ да му помага — беше добър приятел. Сигурно му беше попаднал подходящ случай и се беше възползвал. Толкова по-добре за него.
Петнадесет години по-късно, през 1948, попаднах в Хаити, където с един венецуелски милиардер се готвехме да сключим с президента на казиното договор да въртим хазарта из тези места. Веднъж на излизане от някакво кабаре, където бяхме пили шампанско, едно от момичетата в компанията — черно като катран, но възпитано, като че ли е расло в добро провинциално френско семейство, се обърна към мен:
— Баба ми е вуду жрица и живее с един стар французин беглец от Кайен. Живее с нея вече от дванадесетина години и е винаги пиян. Казва се Жюл Чука.
Аз моментално изтрезнях.
— Мацка, води ме веднага при баба ти.
Тя каза нещо на таксиджията на хаитянско наречие и ние изфучахме с пълна сила. Като минавахме покрай един бляскав нощен бар, казах: „Спри!“ Влязох и купих бутилка перно, две бутилки шампанско и две стъкла местен ром. „Карай сега.“ Стигнахме до кокетна бяла къщичка с червени керемиди на брега на морето. Вълните почти заливаха стълбите на входа. Момичето удари няколко пъти по вратата и от къщата излезе висока негърка с чисто бели коси и риза, която й стигаше почти до петите. Двете жени си поговориха на наречие и тя ме покани: „Влезте, господине, чувствайте се тук като у дома си.“ Петролна лампа осветяваше чистата стая, пълна с птици и рибки.
— Жюло ли искате да видите? Почакайте, сега ще го извикам. Жюл, Жюл! Дошли си ти гости.
Появи се възрастен мъж в синя раирана пижама, която ми напомни за каторжническата униформа.
— Какво става, Снежанке, кой иска да ме види по това време? Папийон! Не, това не може да бъде! — Той ме сграбчи в прегръдките си и каза:
— Дай лампата, Снежанке, искам да видя по-добре лицето на моя другар. Наистина това си ти, човече! Вярно, ти си! Добре дошъл. Колибата, малкото мангизи, които имам, внучката на жена ми — всичко е твое. Само кажи.
Изпихме перното, шампанското, рома и от време на време Жюло запяваше.
— Все пак им разказахме играта, нали, приятелю! Виждаш ли, нищо не може да се сравни с приключенията. Аз прекосих Колумбия, Панама, Коста Рика, Ямайка и ето — преди двадесетина години стигнах дотук и заживях щастливо със Снежанка, която е най-добрата жена на света. Кога си заминаваш? Задълго ли си дошъл?
— Не, само за седмица.
— Какво правиш тук?
— Сключвам договор да въртя хазарта в казиното — преговарям направо с президента.
— Слушай, приятелю, бих искал да останеш цял живот с мен в тази проклета пустош, но щом ще сключваш договор с президента, нека да ти кажа — не прави нищо с този тип, защото той ще те очисти веднага, щом бизнесът ти процъфти.
— Благодаря за съвета.
— А ти, Снежанке, подготви твоя танц вуду, но не като за пред туристи, а истински танц за моя приятел.
Някой друг път ще ви разкажа за този страхотен танц вуду „не като за пред туристи“.
И така, Жюло беше успял да избяга, а аз, Дега и Фернандес продължавахме да чакаме. От време на време, без да ме видят, разглеждах решетките на прозорците. Бяха истински железопътни релси — нищо не можеше да се направи. Значи оставаше вратата. Денем и нощем тя се пазеше от тримата въоръжени надзиратели. След бягството на Жюло охраната беше усилена. Патрулите се сменяха по-често, докторите се държаха по-строго. Шатал влизаше в помещението само по два пъти на ден — колкото да направи инжекциите и да измери температурите. Втора седмица изтече и аз отново платих двеста франка. Дега говореше за всичко останало освен за бягство. Вчера той мерна скалпела и ми рече:
— Ама ти още ли го пазиш това? Защо ти е?
Отговорих му раздразнено:
— За да защитавам моята и твоята кожа, ако се наложи.
Фернандес не беше испанец, а аржентинец. Беше свестен човек, истински авантюрист, но също лапна по брътвежите на стария Карора. Един ден го чух да казва на Дега: „Изглежда, че на островите климатът е много здравословен, не е като тук и не е толкова горещо. А в това помещение можем да пипнем дизентерия, само като ходим до клозета, защото там гъмжи от микроби.“ Всеки ден в помещението, където имаше около седемдесет човека, един-двама умираха от дизентерия. Струва си да се отбележи нещо любопитно — всички те измираха по време на следобедния отлив или вечерта. Нито един от болните не умря сутрин. Защо? Тайна на природата.