Не знам дали сънувах или действително го чух да говори — толкова бях потресен от този „човекоядец“: „Не се бунтувай, обвиняеми, и най-вече не се опитвай да се защитаваш — аз ще те натикам в блатото. Надявам се, че не разчиташ на заседателите. Не си прави илюзии. Тези дванадесет души не знаят нищо за големия живот. Погледни ги как са се наредили пред теб. Добре виждаш — дванадесет нещастници, домъкнати в Париж от някоя задънена провинция. Дребни буржоа, пенсионери, търговци. Няма нужда да ти обяснявам. Нали не си въобразяваш, че те разбират твоята младост или живота ти в Монмартър? За тях Пигал и Плас Бланш са самият пъкъл, а онези, които водят нощен живот, са врагове на обществото. Всичките ужасно се гордеят, че са съдебни заседатели в Палатата край Сена. И отгоре на всичко, повярвай ми, страдат от съзнанието за собствената си ограниченост.“
„А ти пристигаш — млад и хубав. Нима и за момент си очаквал, че ще се поколебая да те представя като среднощен монмартърски Дон Жуан? От самото начало ще направя от тези заседатели твои врагове. Пък и прекалено добре си се докарал. Можеше да се облечеш по-скромно — тук ти е голямата тактическа грешка. Не виждаш ли, че ти завиждат на костюма? Те си купуват дрехи от сергиите и никога, дори на сън не са се виждали в костюм, ушит по поръчка.“
Беше станало десет часът и процесът трябваше да започне. Имах срещу себе си шестима съдии, между които един нападателен прокурор, готов да използва цялата си хитрост, интелигентност и сила, за да убеди онези дванадесет чичковци, първо, че съм виновен и, второ, че само каторгата или гилотината са подходящи присъди.
Щях да бъда съден за убийството на един сутеньор и полицейски доносник от нашата среда в Монмартър. Нямаше никакви доказателства, но ченгетата, които получават сухо всеки път, щом открият извършителя на някое престъпление, поддържаха версията, че аз съм го направил. Поради липса на доказателства заявиха, че разполагат с „конфиденциални показания“, които не оставяли място за съмнение. Най-силният им коз се наричаше Полен и всъщност беше истинска грамофонна плоча в панталони, записана на Ке дез Орфевр 36. По едно време, тъй като твърдях, че не го познавам, председателят съвсем резонно ме запита: „Казвате, че този свидетел лъже. Добре. Но защо му е да го прави?“
— Господин председателю, откак съм арестуван, прекарвам безсънни нощи, и то не от угризения заради убийството на Ролан льо Пти — не аз съм виновният. Търся мотива, който е тласнал този свидетел да се озлоби толкова много срещу мен, че всеки път, когато обвинението започваше да губи убедителност, той изобретяваше нови уточнения, за да го подсили. И така, господин председателю, стигнах до извода, че полицаите са го заловили в сериозно престъпление и са се спазарили с него — ще си затворят очите, ако той обвини Папийон.
Тогава дори не подозирах колко близо съм бил до истината. Няколко години по-късно Полен, представен в съда като честен и неосъждан човек, беше заловен и съден за търговия с кокаин.
Господин Юбер се опита да ме защитава, но не можеше да се мери с обвинението. Единствен адвокатът Буфе в един момент успя благодарение на искреното си възмущение да затрудни прокурора. Уви, твърде за кратко. Прадел ловко спечели и тази схватка. Отгоре на всичко той непрекъснато ласкаеше заседателите и те се бяха надули от гордост, че тази важна личност се държи с тях като с равни и дори като със сътрудници.
В единадесет часа вечерта играта приключи. Защитниците ми се оказаха в шах и мат. И аз — невинният — бях осъден. Френското общество, представено от прокурора Прадел, зачеркна завинаги един двадесет и пет годишен младеж. Сметката ми бе сервирана с равния глас на председателя Бьовен. Без намаление.
— Обвиняеми, станете!
Ставам. В залата цари абсолютна тишина, не се чува даже дишане. Сърцето ми бие малко по-бързо. Някои заседатели ме наблюдават, други са навели глави — изглеждат засрамени.
— Обвиняеми, заседателите отговориха положително на всички въпроси, с изключение на този за преднамереност на деянието. Вие сте осъден на доживотна каторга. Имате ли нещо да добавите?
Не трепвам, държанието ми е нормално, само се хващам по-здраво за преградата на подсъдимата скамейка, на която съм се облегнал.
— Да, господин председателю, искам да кажа, че действително съм невинен и станах жертва на полицейски машинации.