В храсталака денят навлиза по много особен начин. Човек би казал, че е под някакъв свод, който не пропуска ни един слънчев лъч. Започна да става топло. Матюрет, Клузио и аз бяхме останали съвсем сами. Първата ни реакция беше да се разсмеем — всичко мина по мед и масло. Единственият фал беше счупеният крак на Клузио. Той твърдеше, че след като сме го стегнали с клоните, се чувствува добре. Решихме веднага да си стоплим кафе. Стана бързо — направихме огън и всеки от нас изпи по една кана черно кафе, подсладено с непреработена захар. Беше прекрасно. Толкова енергия бяхме изхабили от снощи до този момент, че нямахме сили да надникнем в провизиите и да разгледаме лодката. Оставихме това за по-късно. Бяхме свободни, свободни, свободни. Точно тридесет и седем дни след пристигането ни в Гвиана. Ако бягството ни се получеше успешно, моята доживотна присъда нямаше да се окаже чак толкова дълга. Произнесох на висок глас:
— Господин съдия, колко време трае доживотната присъда във Франция? — И избухнах в смях. Матюрет, който също имаше доживот, се разсмя с мен.
Клузио каза:
— Нека да не бързаме да ликуваме. Колумбия е доста далеч, а тази обгорена дървена лодка няма вид на нещо, с което можем да поемем през открито море.
Нищо не можах да му отговоря, защото, искрено казано, до последния момент си мислех, че въпросната пирога само ще ни докара до мястото, където е скрита истинската лодка за морското пътешествие. Когато открих, че съм се излъгал, не посмях да кажа нищо. Първо, за да не обезкуража другарите си. И, второ, за да не показвам пред Исус, който се държеше напълно естествено, че не знам какви лодки се използват обикновено при бягства.
Прекарахме първия ден в разговори и опознаване на природата около нас. Маймунките и някакви дребни катерици правеха над главите ни невероятни прескоци. Дойде, за да се напои и изкъпе, цяло стадо бакири — вид малки диви прасета. Трябва да бяха около две хиляди. Навлязоха в заливчето и започнаха да плуват, като изскубваха висящите корени. Отнякъде изскочи крокодил и улови едно прасе за копитото, то запищя като заклано и тогава останалите прасета нападнаха крокодила, накачулиха го и се заопитваха да ухапят ъглите на огромната му паст. С всеки удар на опашката си крокодилът изпращаше по някое прасе наляво или надясно. Успя да утрепе едно от тях и то заплува с корема нагоре. Приятелчетата му веднага го излапаха. Заливчето почервеня от кръв. Представлението продължи около двадесет минути. Крокодилът изчезна във водите и повече не го видяхме.
Поспахме добре и на сутринта си направихме кафе. Съблякох ватенката си, за да се измия с големия марсилски сапун, който намерихме на дъното на лодката. Матюрет ме обръсна надве-натри с моя скалпел, после обръсна и Клузио. Той самият нямаше още брада. Когато вдигнах ватенката си, за да я облека наново, от нея изпадна огромен космат черно-виолетов паяк. Космите му бяха много дълги и завършваха с малки лъскави топчета. Сигурно тежеше около петстотин грама — беше грамаден и аз го стъпках с отвращение. Извадихме всички вещи от лодката, включително и малкото буре с вода. Тя имаше виолетов цвят — сигурно Исус й беше сипал твърде много перманганат, за да я опази от жабунясване. Кибритените клечки и драскалата се пазеха в добре запушени бутилки. Компасът беше прост като ученическа играчка — показваше само север, юг, запад, изток и не беше дори градуиран.
Мачтата беше висока само два и петдесет. От брашнените чували ушихме трапецовидно платно и го поръбихме с въже, за да е по-здраво. Направих и един малък кливер с формата на равнобедрен триъгълник — това щеше да помогне на лодката по-леко да прескача вълните.
Щом започнахме да закрепяме мачтата, забелязах, че дъното на кануто не е стабилно — отверстието, в което трябваше да влезе мачтата, беше проядено и сериозно захабено. Когато понечих да закрепя пантите на кормилото, винтът потъна в дървото като в масло. Лодката беше скапана. Мръсникът Исус просто ни изпращаше на смърт. Нямах право да крия това от другите двама — макар и с нежелание, трябваше да им разкрия истината. Какво да правим при това положение? Само да се върнеше Исус, щяхме да го накараме да ни намери по-здрава лодка. Първо щяхме да го обезоръжим и после аз с брадвата и ножа в ръка щях да сляза с него до селото за друга лодка. Рискът беше голям, но все пак по-малък, отколкото да излезем в открито море с тоя ковчег. Относно провизиите нямахме претенции — беше ни сложил дамаджанка с олио и няколко кутии брашно от маниока. С тях можехме да стигнем далеч.