От ъгъла, където се бяха разположили като изискани гости на процеса елегантните дами, се чу шепот. Без да повишавам тон, се обърнах към тях:
— Млъкнете, богаташки, които сте дошли тук от мръсничко любопитство. Фарсът свърши. Едно убийство беше щастливо разгадано от вашата полиция и вашето правосъдие — бъдете доволни!
— Стража — извика председателят, — отведете осъдения.
Преди да изчезна, чух един вик: „Не се безпокой, мили, аз и там ще дойда да те намеря.“ Моята прекрасна смела Ненет даде по този начин воля на любовта си. Хората от нашата среда, които присъстваха в залата, изръкопляскаха. Те знаеха много добре как стоят нещата с убийството и така ми показаха гордостта и одобрението си за това, че не издадох никого и не прехвърлих другиму вината.
На връщане в малката стая, където седяхме преди процеса, стражарите ми сложиха белезници и един от тях прикова с къса верига дясната ми китка към своята лява. Никой не продумваше. Помолих за една цигара. Старшината ми даде и ми я запали. Всеки път, когато вдигах ръка, за да си дръпна, стражарят, за който бях окован, трябваше да повтаря движението ми. Изпуших прав около три четвърти от цигарата. Останалите продължаваха да мълчат. Аз бях този, който погледна старшината и каза: „Да вървим.“
Спуснах се по стъпалата, заобиколен от дузина стражари, и стигнах до вътрешния двор на палатата. Там ни очакваше арестантската кола — от ония, дето са с пейки за сядане, а не с клетки. Старшината каза: „Към Консиержери.“
Консиержери
Щом пристигнахме в последния замък на Мария-Антоанета, мен ме връчиха на главния надзирател, който подписа нещо като квитанция за получаването ми. Стражарите си тръгнаха, без да кажат нищо, но преди това старшината стисна двете ми оковани ръце — виж ти изненада!
— Колко ти друснаха? — попита главният надзирател.
— До живот.
— Не може да бъде! — Един поглед към стражарите го убеди, че това е истината. И този петдесетгодишен тъмничар, който беше видял немалко и който добре познаваше моя случай, намери начин да изрази съчувствието си: „Тези мръсници трябва да са откачили!“
Той внимателно ми свали белезниците и има добрината лично да ме заведе до една от онези килии, които бяха специално пригодени за осъдените на смърт, лудите, особено опасните и каторжниците.
— Кураж, Папийон — каза той, докато затваряше зад мен вратата. — Ще ти изпратим вещите и храната от старата ти килия. Кураж!
— Благодаря, шефе. Имам си достатъчно кураж — можете да ми вярвате. — Дано да им се затъкне в гръкляна моята доживотна присъда!
След две-три минути чух някой да драска по вратата.
— Какво става?
— Нищо, закачам тук една бележка — отговаря някакъв глас.
— Защо, какво пише на нея?
— Доживотна каторга. Подлежи на усилено наблюдение.
Ама тия наистина бяха откачили! Изглежда мислеха, че шокът от всичко, което ми се стовари на главата, ще ме побърка дотам, че да се самоубия. О, не! Аз съм и ще бъда смел. Ще се боря срещу всички и всичко. Още от утре започвам да действам.
Докато пиех кафето си на следващата сутрин, се запитах — да обжалвам ли? Какъв смисъл? Ще имам ли повече късмет пред друг съдебен състав? И колко време ще загубя? Година, може би осемнадесет месеца… за какъв дявол? — да получа двадесет години вместо доживот.
Тъй като твърдо бях решил да бягам, срокът на присъдата нямаше значение — сещах се какво беше казал един осъден на председателя на съда: „Господине, колко трае във Франция доживотната каторга?“
Започнах да се въртя из килията си. Бях изпратил по пневматичната поща две думи на жена ми, за да я утеша, и една бележка на сестра ми, която се опита да защитава брат си сама срещу всички.
Край, завесата падна. Моите сигурно страдат повече от мен, а далеч в провинцията бедният ми баща с мъка носи този толкова тежък кръст. Изведнъж се сепвам: но аз съм невинен! Добре, но кой го знае? Кой? Казвам си: само не си прави майтапа да ги разправяш тия на някого — ще те спукат от подигравки. Да плащаш доживот заради някакъв путьо, а отгоре на всичко да не си го пречукал ти — това вече е прекалено. Най-добре е да си държиш ченето затворено.
Докато лежах в Санте и в Консиержери по време на предварителното следствие, изобщо не бях предполагал, че мога да получа толкова тежка присъда и затова не се бях интересувал какво представлява „блатото“.
Добре. Задача първа: да се свържа с осъдени, които са склонни да ми станат спътници в бъдещото бягство. Спрях се на един марсилец — Дега. Бях сигурен, че ще го срещна при бръснаря. Той ходеше там да се бръсне всеки ден. Помолих и аз да отида. И наистина, щом пристигнах, го мярнах да стои, опрял нос в стената. Видях как пропуска другите покрай себе си, за да чака по-дълго на опашката. Поразбутах останалите и застанах точно до него. „Как е, Дега?“ — прошепнах бързо.