— Добре, Папи. Петнадесет, а ти? Казаха ми, че са те натопили.
— Вярно. Доживот.
— Ще обжалваш ли?
— Не. Това, което сега ми трябва, е хубаво да се храня и да правя упражнения. Трябва да бъдем силни, Дега, защото сигурно ще имаме нужда от здрави мускули. Ти зареден ли си?
— Да, имам десет бона1 в лири стерлинги. А ти?
— Не съм.
— Съвет от мене — бързо се зареждай. Юбер ли ти е адвокат? Той е скапаняк, никога няма да успее да ти осигури патрон. Прати жена си със зареден патрон при Данте. Да го предаде на Доминик льо Риш и ти гарантирам, че ще го получиш.
— Шшт. Копоят ни наблюдава.
— Гледаме да си поприказваме, а?
— А, нищо сериозно — отвръща Дега. — Вика, че бил болен.
— Какво му е? Съдебно разстройство? — и дебелогъзестият копой се задави от смях.
Това е животът. Вече бях нагазил в блатото. Тук подигравките над едно двадесет и пет годишно момче, осъдено до края на съществуването си, предизвикваха залпове от смях.
Патрона го получих. Представляваше великолепно излъскана алуминиева капсула, която се развинтваше точно по средата.
Имаше мъжка и женска половина. Съдържаше 5 600 франка в новички банкноти. Когато ми предадоха тубата, дълга шест сантиметра и дебела колкото палец, аз я целунах. Да, целунах я, преди да я сложа в ануса си. Поех дълбоко въздух, за да я напъхам до дебелото си черво. Това беше моята каса. Сега можеха да ме съблекат до голо, да ме карат да се разкрачвам, да кашлям, да се прегъвам на две, но нямаше да разберат дали нося нещо в себе си. Патронът се беше качил високо в червата ми. Беше станал част от мен. Носех в себе си своя живот, своята свобода. И пътя към отмъщението. Защото аз наистина мислех да отмъстя. Всъщност мислех само за това. Навън бе нощ. Бях сам в килията. Силната лампа на тавана позволяваше на копоя да ме наблюдава през малка дупка на вратата. Светлината ме заслепяваше, нараняваше очите ми и затова ги покрих с нагънатата си кърпичка. Проснат върху дюшека на желязното легло без възглавница, виждах отново всички детайли от кошмарния процес.
Сега тук може би ще стана малко отегчителен, но за да разберете останалото от тази предълга история, за да разберете откъде извираха силите ми в моята борба, трябва да разкажа всичко, което ми се привидя и което осъзнах в онези първи дни, след като ме погребаха жив.
Какво трябваше да сторя след бягството? (Сега, когато вече имах патрона, дори за момент не се съмнявах, че ще успея да избягам.) Най-напред трябваше да се върна колкото е възможно по-скоро в Париж. Първия, когото щях да убия, беше лъжливият свидетел Полен. После двете ченгета, които разследваха случая. Но само две ченгета не е достатъчно — те заслужаваха да ги избия всичките. Или поне колкото мога повече. Да, сещам се. Веднъж да се освободя, и ще се върна в Париж. В един куфар ще сложа колкото е възможно повече експлозив. Не знам точно колко — десет, петнадесет, двадесет кила. И започнах да пресмятам колко ще е нужно, за да бъдат убити повече хора.
Динамит? Не, по-добре ще е тротил. А защо не нитроглицерин? Добре де, „там“ ще поискам акъл от онези, които разбират повече от мене. А ченгетата могат да са спокойни — ще си направя сметката как най-добре да ги обслужа.
Продължавах да лежа със затиснати под кърпичката очи. Много ясно си представях безобидния наглед куфар, пълен с експлозив, и часовника, нагласен да задейства детонатора. Внимание — той трябва да избухне точно в десет сутринта в залата за заседания на първия етаж в сградата на Следствено управление на Ке дез Орфевр 36. По това време там се събират най-малко сто и петдесет ченгета, за да изслушат сводките или да получат задачи. Колко са стъпалата до горе? Не бива да сбъркам.
Трябва най-точно да изчисля времето, за да може куфарът да стигне от улицата до предназначението си точно в секундата на взрива. Кой ще го носи? Мога да блъфирам. Пристигам с такси точно до вратата на Следственото управление и казвам властно на двата боклука, които стоят на стража:
„Качвайте този куфар към залата за заседания, аз сега идвам. Кажете на комисаря Дюпон, че главният инспектор Дюбоа му го праща и пристига след малко.“
Само че ще ме послушат ли? А ако случайно в това море от тъпаци попадна на единствените двама по-умни? Тогава ще пропадна. Трябва да намеря друг вариант. Отново и отново си напъвам мозъка. Непременно трябва да открия стопроцентово сигурен метод.
Ставам да пия вода. От толкова мислене ме заболя главата. Лягам без превръзката на очите. Минутите текат бавно. И светлината, тази светлина. Господи, боже Господи! Намокрям кърпичката и отново я слагам. Хладната вода ме облекчава и от тежестта на водата кърпичката прилепва по-добре върху клепачите ми. Отсега нататък все така ще правя.