Дългите часове, през които подготвях бъдещото си отмъщение, бяха толкова напрегнати, че въображаемите ми действия започваха да придобиват някаква реалност. Всяка нощ и дори през част от деня пътешествах из Париж, като че ли вече бях избягал. И, разбира се, първото, което правех, беше да представя сметката на Полен и на ченгетата. А съдебните заседатели? Нима тези копелета щяха да продължат да си живуркат? Сигурно тогава са се върнали у дома много доволни от изпълнения дълг. Много важни и дуещи се от гордост пред съседите и пред размъкнатите си жени, които ги чакат да им претоплят вечерята.
Хубаво де, какво ще правя със съдебните заседатели? Нищо. Бедните глупаци. Тях никой не ги е подготвял за съдии. Тези, които бяха пенсионирани стражари и митничари, се държаха като пенсионирани стражари и митничари. Или като млекари, или като въглищари. Просто вървяха след прокурора, на който не му беше трудно да ги сложи в малкия си джоб. Всъщност те не носеха вина. Значи претеглено и решено — на тях нямаше да им сторя никакво зло.
Описвайки всички тези мисли, които са ми минавали през ума преди толкова години и които сега си спомням с ужасна яснота, виждам до каква степен абсолютната тишина и пълната изолация, наложени на един затворен в килия младеж, могат да развихрят въображението му, преди да го тласнат към лудостта. Той започва да води толкова наситен и сетивен въображаем живот, че буквално се раздвоява. И заминава да се шляе където си ще: у дома, при майка си, баща си, семейството си, детството, различните периоди от живота си. И най-вече сред приказните замъци, които щедрият му разум изгражда с толкова невероятна яснота, че в своето раздвоение той започва да вярва, че изживява всичко, което му се присънва.
Тридесет и шест години са изминали оттогава и при все това перото ми описва всичко, което съм мислил в онзи момент от живота си, без ни най-малко усилие.
Не, няма да сторя нищо на заседателите. Но прокурорът? О, него не бива в никакъв случай да изпускам. За него впрочем си имам готова рецепта, взета от Александър Дюма. Ще действам точно като с онзи тип от „Граф Монте Кристо“, когото бяха оставили да пукне от глад в една пещера.
Да, прокурорът е виновен. Този обвит в червено лешояд направи всичко, за да си заслужи най-жестоката екзекуция. Точно така, след Полен и ченгетата ще се заема с онова влечуго. Ще наема вила с много дълбок зимник, плътни стени и здрава врата. Ако вратата не е достатъчно дебела сам ще й направя звукоизолация с дюшек и кълчища. Когато осигуря вилата, ще го проследя и ще го отвлека. Вече ще съм зазидал две железни халки в стената и, като пристигнем, първата ми работа ще бъде да го окова. Ела да гледаш тогава. Заставам лице в лице с него — виждам го абсолютно отчетливо през затворените си клепачи. Наблюдавам го точно така, както той ме гледаше мене в съда. Застанал съм съвсем близо до него — лицата ни почти се допират и картината е толкова ясна и жива в съзнанието ми, че усещам дъха му.
Ястребовите му очи са заслепени и ужасени от светлината на един много силен фар, който съм фокусирал върху него. Големи капки пот се стичат по налятото му с кръв лице. Чувам своите въпроси, слушам неговите отговори… (Господи, как изживявах тези моменти!)
„Позна ли ме, мерзавецо? Аз съм Папийон, когото ти с лека ръка изпрати да се бъхти доживот. Мислиш, че си е струвало толкова години да зубриш, да четеш по цели нощи римски закони и всякакъв боклук, да кълвеш латински и гръцки, да пожертваш младостта си, за да се научиш да ораторстваш. И за какъв дявол? За да създадеш някой нов добър закон за обществото? За да убедиш тълпите колко хубаво нещо е мирът? За да проповядваш духа на някоя чудесна религия? Или просто за да влияеш върху другите и със силата на университетското си образование да ги направиш по-добри и по-малко зли? Кажи за какво използва знанията си — за да спасяваш хора, или за да ги погубваш? Не, тебе те тласка само едно вдъхновение. Да се издигаш все по-нагоре. Да изкачваш стъпалата на мръсната си кариера. За теб славата значи да си най-добрият снабдител на каторгите, на палачите и на гилотината. Ако Дебле2 имаше малко чувство за признателност, трябваше да ти праща каса шампанско за всяка Коледа. Нали благодарение на тебе, мръсна свиньо, е отрязал пет-шест глави повече тази година. Само че карай. Сега аз съм те пипнал и съм те заковал здраво тук.“