Выбрать главу

— Това съм аз, госпожо. С какво мога да ви услужа? Минете, ако обичате, в съседната стая.

— Вижте, аз съм жената на Бриуле. Той е в затвора в Париж, обвинен в продажба на фалшиви полици. Бях на свиждане при него в Санте, той ми даде адреса на вашия бар и ми каза да дойда да ви поискам 20 000 франка за адвокат.

И в този момент, изправен пред опасната жена, която знаела за неговата роля в аферата с полиците, Дега — един от най-големите мошеници на Франция, не намерил нищо друго да й каже освен най-неуместното:

— Госпожо, въобще не познавам вашия човек, а ако имате нужда от пари, можете да отидете на пиацата. Каквато сте хубавичка, ще спечелите дори повече, отколкото ви трябват.

Бедната жена изхвърчала от бара възмутена и цялата обляна в сълзи. Отишла да разкаже всичко на мъжа си. Вбесен, Бриуле още на следващия ден изпял това, което знаел, пред следователя и директно обвинил Дега като основен разпространител на полиците. Веднага екип от най-изпечените полицаи на Франция тръгнал по следите му. Месец по-късно Дега, фалшификаторът и още единадесет съучастници били заловени по едно и също време на различни места из страната и тикнати зад решетките. Били изправени заедно пред съда и процесът продължил четиринадесет дни. Всеки от обвиняемите бил защитаван от голям адвокат. Бриуле обаче така и не склонил да се откаже от показанията си. Поуката е: заради някакви си нещастни двадесет хиляди франка и една глупава фраза най-големият мошеник на Франция — разорен и остарял с цяло десетилетие, получи петнадесет години каторга. Ето това беше човекът, с когото бях сключил договор на живот и смърт.

Адвокатът Раймон Юбер дойде да ме посети. Не беше много в настроение. Аз обаче не го упрекнах за нищо.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Вече няколко часа крачех напред и назад между прозореца и вратата на килията. Пушех и се усещах трезв, уравновесен и готов да понеса каквото и да било. Обещах си на този етап да не мисля за отмъщение: нека засега да оставим прокурора там, където си беше, закован с вериги за стената срещу мен, без да съм решил как точно да го ликвидирам.

Изведнъж един вледеняващ писък на отчаяние и ужас проникна през стените на килията. Какво беше това? Като че ли изтезаваха някого. Но ние не се намирахме в следственото управление. Нямаше начин да разбера какво става. Среднощните писъци ме потресоха — каква ли сила трябваше да имат, за да минат през непроницаемата врата! Сигурно крещеше някой луд. Съвсем не беше трудно да откачиш в тези килии, където нищо не достига до теб. Започнах сам да си говоря и да се разпитвам на висок глас: „Какво ти пука? Мисли за себе си, само за себе си и за новия си другар Дега.“ Наведох се, изправих се, после с все сили забих юмрук в гърдите си. Заболя ме много, значи всичко беше наред: мускулите на ръцете ми действаха добре. Що се отнася до краката — можех да се поздравя. Крачех вече от шест часа, а още не се чувствах дори изморен.

Китайците са изнамерили мъчението с вода, която пада върху темето ти капка по капка. А французите са открили тишината. Премахнали са всичко, което може да отвлича вниманието ти. Нито книги, нито молив и хартия. Препреченият с решетки и почти затулен прозорец процежда няколко тънки снопчета светлина.

Отчаяният вик ме беше извадил от равновесие и аз се въртях из килията като животно в клетка. Изпитвах ужасното усещане, че съм забравен абсолютно от всички, че съм погребан жив. Бях сам, съвсем сам и единственото, което можеше да стигне до мен, беше писъкът на някой луд.

Вратата се отвори. Влезе стар свещеник. Застана срещу мен и изведнъж престанах да се чувствам изоставен.

— Добър вечер, синко. Прости ми, че не съм те посетил досега, но бях на почивка. Как си?

И доброто старо кюре влезе простичко в килията ми и седна на моя одър.

— Откъде си?

— От Ардеш.

— А родителите ти?

— Мама умря, когато бях на единадесет години. Татко много се грижеше за мен.

— Той с какво се занимаваше?

— Беше учител.

— Жив ли е?

— Да.

— Защо тогава говориш за него в минало време?

— Защото, ако той е още жив, аз съм вече мъртъв.

— Не говори такива неща! Какво си сторил?

Като светкавица ми мина абсурдната мисъл да му кажа, че съм невинен, но бързо отговорих:

— Полицията твърди, че съм убил човек, а щом тя го казва, значи сигурно е истина.

— Някой търговец ли?

— Не, сутеньор.

— И са те осъдили на доживотна каторга заради разчистване на сметки в престъпния свят? Не разбирам. Предумишлено убийство ли?