Веднъж Емилия сподели, че иска да ме целуне. Казах й, че отдавна желая да я прегръщам. Отначало любовта ни беше истинско мъчение. Но скоро измислихме как да го правим. Аз извиквах в представата й своето тяло, а тя — нейното. Още от първия път се получи нещо неповторимо. Давахме свобода на фантазията си и правехме каквото си искаме. Заживяхме в един наш, измислен и същевременно истински свят, и бяхме щастливи. Всичко беше наше и общо. Плувахме в измислени реки и морета, реехме се като птици между небето и Космоса.
Веднъж забелязах, че Еми отново започва да се вглъбява в себе си. Стана необщителна и мълчалива. Дори в мислите й надничах трудно. Отново започна да се застоява пред огледалото. Беше сприхава и нервна. Когато я питах, ми отговаряше, че и тя не знае какво става с нея.
Една сутрин се събуди и зацелува въображаемото ми тяло, гушеше се в мен. Когато се разсъних, тя се притисна още по-силно и ми каза, че ще имаме дете. После приглади с ръка корема си, но не въображаемия, а този — истинския.