И какво толкова сме се захванали с това перде, тя отдавна смятала да го смени, вярно, солидна, американска стока, разкошно пада, но доста се е просенило от дългите години пране и гладене, от смяната на слънчевите обеди и нощните течения.
— Бях сигурна, че си довел приятеля си да му покажеш моя малък натюрморт, масленото платно от Мила Милотинович. Миналия месец го преместих в другата стая, имам чувството, че тук на нарисуваното цвете не му достига светлина… — говореше по-отчетливо, като че ли с промяната в гласа си искаше да подчертае, че предишната тема не я интересува.
Не, със сигурност не… Никога не е познавала никакъв майор. Добре де, полковник. Майор или полковник за нея е едно и също. Не се ориентирала и в униформите. Нито в чиновете и ордените. В тази страна винаги е имало твърде много военни, смяташе тя. Била прочела някъде, че в момента имаме над сто пенсионирани генерали. Какво толкова чудно има? Нима не сме имали толкова битки?
— Можеше да се обадиш предварително. С какво да почерпя сега приятеля ти? Правих ванилени сладки, но малко по малко се изядоха… Остана само миризмата. Знаете ли, че домовете на старите хора никога не могат да се проветрят напълно, когато човек живее сам, не може да вдъхне живот на всичко… Покойният господин Йосифович, човек с изтънчени сетива, жалко, че не сте го познавали, можеше да определи по миризмата какъв сорт вино са поднасяли преди десет или двайсет години… — опита се тя пак елегантно да заобиколи обекта на нашия интерес, но нетърпеливо се огледа наоколо, отчаяно търсейки още някакво оправдание.
От друга страна, не можеше да се сети къде е купила пердето или го е получила от някого… Забравила е… Ето, ако не сме я били посетили, щяла да си мисли, че това е просто поръбен плат. Още по̀ не можела да се сети кога е попаднало при нея. Дали преди или след войната? И коя война?
— Но заявявам, че в старчески дом не отивам и толкоз… — повтаряше от време на време.
Посещението при бабата-леля се оказа безпредметно. Моят познат вече ми беше описал подробно пердето, наистина нямаше нужда да го виждам — светлопепеляво ленено платно, набрано върху трикрилия прозорец в жилището на една старица. Ако не беше пришитото етикетче на производителя, трудно нещо би могло да се свърже с началото на разказа.
Беше късно
Наистина беше късно и нямаше смисъл да се бавим.
Когато станахме да се сбогуваме, използвах случая, докато двамата роднини тихичко обсъждаха още нещо, вероятно пак във връзка с настаняването в старческия дом, да се приближа до близкото перде. Този път го дръпнах леко, за да видя каква е гледката към града. Както се случва, на стъклото на прозореца като в огледало видях лицата на моя познат и неговата леля-баба, покъщнината, двете кресла, където седяхме преди малко, и смаяното си лице, когато на хлътналата част на дивана забелязах силуета на възрастен мъж, макар и стегнат, подстриган късо по войнишки, облечен прилично, но старовремски, който бавно остави чашката с чай на масата, точно до купата от алпака, пълна догоре с ванилени сладки, и отсечено се поклони към мен.
Обърнах се. Не достатъчно бързо. На дивана нямаше никого. Моят познат се бе запътил към коридора, но неговата опърничава леля-баба стоеше пред мен и чакаше да ми каже умолително:
— Бъдете любезни, кажете му, че никъде не мърдам оттук.