— Ще разбереш като свърши. — Найтхоук направи знак на бармана да донесе още две питиета.
— За мен не — каза Малой. — Искам да съм достатъчно трезвен да се пазя, ако се наложи.
— Просто се успокой. Нищо няма да ти се случи.
— Защо смяташ, че си по-добър от другите хлапаци, които са се опитвали да убият Маркиза? Всички са били добри, но вече са мъртви. Ръцете ти ли са по-бързи? Очите ти ли са по-зорки? Защо смяташ, че ще успееш, след като толкова много са се провалили преди теб?
— Защото съм най-добрият.
— Ти си още дете, сигурно си на двадесет и две, двадесет и три години — каза Малой с насмешка. — Кого си убил досега? Защо да си най-добрият?
— Просто ми повярвай — промърмори Найтхоук.
— Ако бяхме двама души, които си говорят в някой бар на друга планета, щях да ти повярвам. Обаче сме на тази планета и ти ме използваш като примамка, така че не, не ти вярвам за нищо. Кого си убил досега?
— Чероки Мейсън — каза Найтхоук. — Занзибар Брукс. Били Ножа.
— Чакай малко! — извика Малой. — Ти за идиот ли ме вземаш? Тия хора отдавна са в учебниците по история.
Найтхоук сви рамене.
— Аз също.
Малой се загледа внимателно в него и се намръщи.
— Джеферсън Найтхоук, Джеферсън Найтхоук — повтаряше той. — Познато ми е, но не мога да се сетя. И си в учебниците по история най-много от година-две.
— Сигурно ти е познато другото ми име — каза Найтхоук.
— Сигурно — отвърна Малой колебливо. — Какво е то?
— Перфектния убиец.
— Глупости! Той е умрял преди сто години.
— Не, не е умрял.
— Е, ако е жив, ще е доста по-старичък от теб.
— Поставен е под Дълбок сън в специално отделение на Делурос VIII — каза Найтхоук.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Малой.
— Аз съм му клонинг.
— Не мога да повярвам!
Двамата извънземни с оранжева кожа вдигнаха глави при възклицанието на Малой, след което продължиха да си говорят с тихите си, съскащи гласове.
Найтхоук отново сви рамене.
— Ако искаш ми вярвай.
Малой го гледаше недоумяващо.
— Защо ще го клонират? Да клонираш човек и да го заточиш на планета затвор. — Изведнъж присви очи. — Да не би да искаш да ми кажеш, че са те клонирали, само за да убиеш Маркиза?
— Точно така.
— Какво ще стане с теб, след като приключиш? Ще те изпратят обратно във фабриката?
— Едва ли са планирали нещата толкова напред — Найтхоук замълча. — За разлика от мен.
— И наистина си Перфектния убиец?
— Да.
Изведнъж Малой се ухили.
— Сега вече бих пийнал. — Той се обърна към бармана. — Ей, Златоочко. По още едно от същото! — Докато барманът приготвяше питиетата, той се обърна към Найтхоук и сниши глас. — Знаеш ли, може пък всички да извлечем полза от тая работа.
— Как?
— Стой и гледай.
Барманът се приближи и сервира питиетата.
— Хей, Златоочко, какво ще кажеш да се обзаложим, че това хлапе ще доживее до утре?
Барманът сви рамене.
— Губя.
— А какво ще кажеш, ако тази вечер се опита да убие Маркиза?
Златоокия спря и огледа Найтхоук.
— Залагам триста към едно, че няма да остане жив.
— Аз залагам двадесет кредита — каза Малой.
— Къде са парите?
— Ей, Джеферсън — ухили се дребосъкът, — би ли ми заел двадесет кредита?
— Плащам ти питиетата — каза Найтхоук. — Не ти плащам облозите.
Златоокия продължаваше да оглежда Найтхоук внимателно.
— За да убиеш Маркиза ли си дошъл?
— Не съм казал такова нещо — отвърна Найтхоук.
— А не си ли?
— И това не съм казал.
— Искаш ли да ти дам един съвет? — попита Златоокия.
— Колко искаш за него?
— Нищо.
— Тогава си го задръж — намръщи се Найтхоук. — Сигурно струва толкова, колкото искаш за него.
Златоокия се усмихна.
— Харесваш ми, хлапе. Послушай ме и се омитай, докато е време. Той вече знае, че си тук.
— Къде е той?
— Никой не знае! — повдигна рамене Златоокия. — Но това е неговият свят. Тук нищо не става, без да разбере. — Той взе празните чаши и тръгна към бара.
— Какво е станало с парите ти? — обърна се Найтхоук към Малой. — Като каза, че Маркиза те издирва, реших, че си го изиграл по някакъв начин.
— Изиграх го — каза Малой с нещастен вид.
— Как?
— Имах най-доброто тесте карти, което някога си виждал — оживи се дребосъкът. — Бяха страхотни. Имам предвид, че никой не можеше да ги различи. Дори и да знаеше, че са белязани, нямаше да можеш да ги познаеш, ако не ти покажа как. — Той замълча. — Снощи изиграх Маркиза с двеста седемдесет и пет хиляди кредита.
— И той забеляза?
— Не. Казах ти, че никой не може да познае. Какво говориш, ако беше забелязал, щях да съм мъртъв преди съмване.