— Какво стана, тогава?
— Тъй като планирах да си тръгвам, продадох тестето на един от местните за няколко хиляди кредита. — Малой се усмихна печално. — И какво мислиш? За пръв път от месец насам излезе буря. Никакви кораби не можеха да излитат и когато се върнах тук да се стопля и да пийна, разбрах, че кучият му син, на когото продадох тестето, ми се е отплатил като ме е предал на Маркиза! Крих се на открито до сутринта, след което се опитах да излетя от космодрума.
— И какво?
— Какво какво?
— Къде са парите?
— Скрити зад една от химическите тоалетни в казиното му — каза Малой.
— Добре — кимна Найтхоук и хвърли пари за питиетата на масата. — Отиваме да ги вземем.
— Моля?
— Парите ти — каза Найтхоук. — Предполагам, че си ги искаш?
Малой примигна гневно като гущер, изведнъж изложен на слънце.
— Нали не смяташ просто да влезем в казиното на Маркиза, да вземем парите и ей така да си излезем? — попита той.
— О, можем да поседнем за едно-две питиета, колкото да се уверим, че са ни забелязали.
Малой го изгледа.
— Сигурен ли си, че си Перфектния убиец?
Вместо да отговори, Найтхоук започна да си облича скафандъра и Малой най-накрая си сложи палтото и ботушите.
— Колко е далече? — попита Найтхоук.
— През една пресечка — отговори Малой.
— Ще можеш ли да вървиш до там?
— Чакат ме двеста седемдесет и пет хиляди кредита — каза Малой. — Ти как мислиш?
Вратата се разтвори и те излязоха на мразовитата улица.
— Господи, как мразя тази ледена планета! — изръмжа Малой, който вече трепереше. Ала Найтхоук, както и преди, не си вдигна предното стъкло и не чу спътника си. Двамата закрачиха бързо към казиното и влязоха без колебание. Найтхоук остави скафандъра си и космическия шлем на мястото за съхранение във фоайето, а Малой — който не можеше да си позволи тази услуга — просто окачи палтото си на стената.
За разлика от таверната на Златоокия, казиното на Маркиза беше претъпкано. Стените променяха цвета си според настроението на музиката, която беше на живо. Заведението бе силно осветено, въпреки че не се виждаше откъде идва светлината. Мястото спокойно можеше да побере около сто и петдесет човека, но в момента имаше над двеста, плюс четиридесет извънземни. На метър над земята из въздуха се носеха масите за рулетка, бакара, десет разновидности на зарове (като заровете бяха с шест, осем и дванадесет страни). Имаше дори и две маси за джейбоб, извънземна игра, която беше станала невероятно популярна из Вътрешната граница. До една от стените беше разположен лъскав хромиран бар, препълнен с алкохолни напитки от всевъзможни светове. На метър-два над него във въздуха висеше малка платформа, а върху нея се поклащаше едно знойно, полуоблечено момиче, чието полюшване трябваше да минава за танцуване. До стените бяха наредени холографии на полуголи красиви жени от човешки и от извънземен произход, които излъчваха мека светлина, докато се въртяха бавно във въздуха.
— Добре се е наредил — отбеляза Найтхоук.
— Деветдесет процента от тия хора работят за него — отвърна Малой, който се съвземаше от топлината. — Те просто си играят с парите, които той им дава. — Той се огледа нервно. — Не искам да задавам неудобни въпроси, но помисли ли как ще се измъкнеш оттук, ако успееш да го убиеш? Тук има няколкостотин оръжия. Дори Перфектния убиец не е бил чак толкова добър.
Найтхоук не отговори. Огледа тълпата, погледна всички изходи и прецени разстоянията, докато мозъкът му пресмяташе какви са шансовете му.
— Виж, щом аз мога да се сетя за какво си дошъл, на другите също няма да им е много трудно — прошепна Малой. — Давай да се омитаме оттук. Мога да си взема парите някой друг път.
Той се запъти към вратата, но Найтхоук се пресегна и го сграбчи за ръката.
— Оставаме.
Малой понечи да се изскубне, но после размисли.
— Е и — настоя той, — с всичките ли ще се биеш?
— Не, освен ако не ми се наложи — каза Найтхоук.
— А тогава какво ще правиш?
— Обмислям точно това.
— Ами ако някой от тях те изпревари?
— Ще съжалява.
— Виж какво — започна Малой тихо, — може би вие, легендарните герои, не изпитвате никакъв страх, но ние, истинските хора, си умираме от страх при мисълта да се изправим срещу няколко пушки, камо ли срещу няколкостотин. Кажи ми нещо успокоително и ми кажи една причина да не се страхувам.
— Млъквай и мисли за парите си.
— Точно сега единственото, което ми идва наум, е, че ще ми стигнат за едно разкошно погребение — оплака се Малой. — Искам да кажа, че ми изглеждаш с всичкия си, но очевидно не чувстваш и капчица страх, което ме кара да мисля, че си или невероятно тъп, или луд. — Той преглътна: — Луд ли си? Сигурно просто си въобразяваш всички тези работи за Перфектния убиец?