— Точно така. Обърнали са посоката на удара, изложен в документа на Уест. Нападение срещу мюсюлманските лидери, организирано от… — Роби не довърши изречението си.
— Не от воюващите фракции в Близкия изток — довърши вместо него Уиткъм. — А от Тъкър и неговите кретени в ЦРУ, чиито гафове стават причина страната ни да затъва все по-дълбоко.
— Страхувам се, че новите доказателства не подкрепят подобна теза, сър.
— Нови доказателства?
Роби махна към една фигура, която току-що се беше появила на пътеката. Уиткъм веднага забеляза, че жената се приближава с колебливи стъпки.
— Бях я прибрал в едно малко скривалище — поясни Роби. — Страхувах се за сигурността й.
Карин Минън се изправи пред тях.
— Бих ви представил, но вие вече се познавате — отбеляза Роби.
Уиткъм не отделяше поглед от уплашеното лице на жената. След известно време се овладя и се обърна към Роби.
— Не съм сигурен, че разбирам какво става тук.
— Един мой приятел направи малко проучване на вашето минало и се натъкна на едно откритие. Играли ли сте футбол във Военноморската академия заедно с Роджър Стаубак? Той е бил в по-горен курс и играел куотърбек, докато вие сте били защитник. И все пак трябва да е било вълнуващо за вас, защото този човек е носител на купата „Хайсман“, спечелил е последното първенство на флота, Супербоул и още куп високи награди, които са му отредили място в Залата на славата. Една доста впечатляваща спортна биография.
— Наистина е така, но нека се върнем на въпросите, които обсъждаме — отвърна Уиткъм.
— Докато е бил активен спортист, този човек е имал и прякор. Доста подходящ за куотърбек, защото при играта му пада яко тичане. Какъв беше този прякор?
— Роджър Лисицата — обади се с тих глас Минън.
— Точно така — каза Роби. — Роджър Лисицата. С него се е представил и на Рой Уест, който му е изпратил апокалиптичния сценарий. Така започва всичко. Аз обаче не мисля, че това е било дело на Роджър Стаубак… — Показалецът му се насочи към гърдите на Уиткъм. — То е било ваше дело.
— Признавам, че съм доста объркан, Роби — реагира съветникът. — Освен това ние с теб вече обсъдихме този въпрос и единодушно стигнахме до заключението, че цялата вина пада върху Еван Тъкър. След срещата при президента ти го притисна именно с моята благословия.
— За да приспя вниманието ви. И да ви накарам да се появите тук, за да обсъдим професионалното унищожение на Тъкър. Не крия, че този човек е безполезен тъпак, но не е предател. Вие сте предателят.
Уиткъм бавно се изправи и погледна надолу към Роби.
— Нямаш представа колко много ме разочарова. Всъщност аз съм повече обиден, отколкото разочарован.
— Цял живот се занимавам с ликвидирането на лошите, сър — поклати глава Роби. — Избивам чудовищата едно след друго. Един терорист, после друг… Добър съм в своята работа и искам да продължа да я върша.
— Честно казано, не съм сигурен, че ще бъде възможно след днешните обвинения.
— Търпението ви се изчерпа, така ли? Не искате хора като мен да продължават да натискат спусъка? Искате с един замах да разчистите шахматната дъска?
— Ако имаш дори най-малкото доказателство, най-добре е да го посочиш веднага.
— Е, добре. Тук присъстващата доктор Минън ще даде показания, че е работила под вашите преки разпореждания. Че именно тя е сложила проследяващо устройство в тялото ми отново по ваша заповед.
Уиткъм закова заплашителен поглед в лицето на Минън.
— В такъв случай тя ще бъде обвинена в лъжесвидетелстване и осъдена на дълги години затвор! — изръмжа той.
— Аз обаче не виждам как тези неща могат да стигнат до съда.
— Сигурен съм, че когато президентът научи…
— Президентът вече е информиран — прекъсна го Роби. — Всичко, което ви казах току-що, също е документирано. Именно президентът предложи да организирам настоящата среща с вас.
— Той ти е предложил? — объркано го погледна Уиткъм.
Роби кимна.
— Няма никакви доказателства, че съм замесен във всичко това!
— Има, господин съветник. При това извън показанията на тук присъстващата доктор Минън. Седнете, ако обичате, сър. Може би краката не ви държат.
Уиткъм се подчини. Колената му видимо трепереха.
— Спомена, че тези неща не могат да стигнат до съда — изрече с нестабилен глас той.
— Да — каза Роби. — Това би било прекалено смущаващо за обществеността, следователно няма нужда от него. Защото ще пострадат нашите усилия в борбата срещу тероризма. Надявам се, че и вие не го желаете.
— Не, разбира се.
Роби се обърна към Минън.
— Благодаря ви. — Той махна към близките дървета, под които чакаха двама мъже. — Идете при онези хора, ако обичате.
Изчака жената да се отдалечи и каза:
— Между другото, охраната ви беше отстранена…
Уиткъм погледна към пътеката, по която беше дошъл.
— Разбирам — прошепна той.
— Трябва да си подадете оставката.
— Президентът ли я поиска?
— Не, но не възрази, когато въпросът беше поставен. — Роби замълча за момент, после го погледна в очите. — Познавахте ли се с Джо Стокуел?
— Лично не — бавно поклати глава Уиткъм.
— Щатски шериф в оставка. Добър човек. Сближава се с Кент и успява да спечели доверието му. След което разкрива какво се готви и вие заповядвате да бъде убит. И още: една жена на име Гуен. Много симпатична старица. И накрая, един бивш агент на ЦРУ на име Майкъл Джофри. Един близък до мен човек много държеше на тези хора.
— Кой е той? — попита Уиткъм, но от тона му пролича, че вече се досеща.
— Ето го там — отвърна Роби и махна вдясно от себе си.
Уиткъм извърна глава.
На три метра от тях стоеше Джесика Рийл, заковала поглед в лицето на съветника.
Роби стана и тръгна по пътеката към изхода. Не се обърна нито веднъж.