Обвързването им с други хора беше недопустимо.
Рийл докосна мишката и в дъното на екрана се появиха две снимки.
Първата беше на впечатляващо красива жена на трийсет и пет-шест. Решителността, изписана на лицето й, очевидно беше свързана с нейната професия. Тази жена беше агент на ФБР. По-точно, специален агент Никол Ванс, наричана от приятелите си Ники. Но тя не изглеждаше като човек, който има много приятели — факт, който се потвърждаваше от сбитата информация под снимката.
Ванс беше от онези агенти на ФБР, които „умират трудно“. Със своята самоотвержена и безкомпромисна работа беше успяла дори да се пребори с обичайното предубеждение към нейния пол, присъщо на всяка компания и агенция. Звездата й бе изгряла благодарение на личните й качества и смелостта й.
Тя водеше разследването на убийството на Дъг Джейкъбс от страна на ФБР.
И познаваше Роби. Бяха работили заедно.
Ванс би могла да се превърне в проблем. Или пък в неочакван актив. Само времето щеше да покаже.
Рийл запомни всяка черта от лицето на Ванс, а също и всяка дума от наличната информация. С течение на времето всеки, работещ в тази област, овладяваше техниката на запаметяването. Без нея не можеше да оцелее.
След това насочи вниманието си към втората снимка.
Бележките под нея сочеха, че момичето е едва четиринайсетгодишно.
Джули Гети.
Осиновена. Родителите й станали жертва на убийство.
Тя също беше работила с Роби, макар и неофициално. Беше демонстрирала бърз ум, висока интелигентност, твърдост и умение да се приспособява. Беше оцеляла в условия, при които мнозина възрастни биха се пречупили. И още нещо, може би най-важното: Роби очевидно беше привързан към нея. Рискувал бе многократно, за да й помогне.
Рийл опря брадичка на сключените си ръце и дълго гледа момичето. То излъчваше някаква особена житейска мъдрост, неприсъща на годините й. Джули Гети беше страдала много. Но беше оцеляла. Преживените страдания винаги оставяха следи. Превръщаха се в част от теб. Като втора кожа, която не можеш да смъкнеш от себе си. Една твърда и почти непробиваема обвивка, която в крайна сметка не служеше за нищо, защото хората не бяха устроени така — сърцето и душата винаги можеха да бъдат унищожени.
Рийл позвъни на румсървиса. Продължаваше да гледа тази снимка и след като погълна храната си и премина на кафето.
Вече беше запаметила всички подробности. Знаеше къде и с кого живее Джули Гети, кое училище посещава. Знаеше и че Уил Роби нито веднъж не я бе посетил.
Рийл знаеше защо.
Той я предпазва. Държи я далече от своя свят.
Който е и мой свят.
Това не беше място за аматьори, независимо колко са талантливи.
Джули беше единствено дете, останало кръгъл сирак след убийството на родителите й. Рийл знаеше какво означава това — да не разчиташ на никого освен на себе си.
Самата тя се беше оказала в това положение далеч преди възрастта на Джули. Никой с нормално детство не би избрал да си изкарва хляба с онова, което вършеше Рийл. Но когато си принуден да съществуваш в едно мрачно настояще, изпълнено с постоянна и мъчителна болка, то сякаш те принуждава да хванеш пистолет или нож и да убиваш, да убиваш… Включително и с голи ръце. Когато обстоятелствата са такива, че не ходиш на училище, не спортуваш, не членуваш в младежки клубове и не ставаш мажоретка, нито имаш родители, при които да се прибереш, просто свикваш с това, което Рийл беше вършила през по-голямата част от съзнателния си живот.
Тя отпи глътка кафе и извърна глава към прозореца, зад който плющеше дъждът. После отново се вгледа в снимката на Джули Гети.
Би могла да бъдеш като мен.
И като Роби.
Но ако имаш право сама да решаваш, когато се появи подобна възможност, просто ù обърни гръб.
Или по-скоро бягай, Джули.
Тя затвори компютъра. Образът на Джули Гети изчезна. Но не съвсем, защото остана запечатан дълбоко съзнанието й.
Джесика Рийл не можеше да се отърси от чувството, че в Джули Гети вижда самата себе си.
15
Отново полицейски ленти. Проблясващи под вятъра и дъжда като усукани златни въжета. Микробуси на ФБР, полицейски коли, заграждения, тълпа любопитни репортери, възпирана от униформени ченгета.
Винаги беше едно и също.
В центъра на цялата суматоха неизбежно имаше поне един труп, а понякога и повече.
Изправен зад загражденията, Роби наблюдаваше всичко това с очите на специалист. След разминаването със смъртта на Източния бряг беше мислил за много неща, но едно от тях не му даваше мира.