Кафето пристигна. Мъжът, който го донесе, побърза да се оттегли, затваряйки вратата след себе си.
Тъкър натисна някакъв бутон отстрани на бюрото и в стаята се разнесе тихо бучене. Роби погледна към прозорците, над които се спускаха солидни стоманени панели. Вратата бавно се скри зад подобен панел.
Всичко това беше в стил Джеймс Бонд, но си имаше своите основания. Помещението току-що се превърна в ИКПР — изолирана камера за поверителни разговори. Явно това, което предстоеше да чуе Роби, се смяташе за поверителна информация от най-високо ниво в секретната организация.
Тъкър се облегна назад, продължавайки да фиксира госта си.
— Тя контактува с теб — каза с леко обвинителен тон той. — Изпраща ти разни тъпи послания. Сякаш играете някаква игра. На всичкото отгоре те уверява, че всъщност не иска да ти пръсне главата. Надявам се да отчиташ, че това са пълни глупости.
Роби дори не трепна. Никога не го правеше. Защото имаше опасност да пропусне нещо от играта.
— Знам — кимна той. — Но нищо не мога да направя. Вашите хора твърдят, че не могат да я засекат.
— Моите хора твърдят, че тя използва кодиращо устройство, което АНС не може да разбие. Явно се е подготвила добре.
— Но съобщенията, които ми изпраща, все пак съдържат известна информация. Освен това може да допусне грешка. Самата идея да комуникира с мен вече е грешка.
— Тя се надиграва с теб, Роби. Много я бива в това. Чел съм купища рапорти за нея. Много добър манипулатор е. Умее да печели доверие и кара хората да правят това, което иска от тях.
— Но мен се опита да ме изгори жив — каза Роби. — Доста странен начин да спечели доверието ми.
— После обаче ти се извинява. Все едно нищо особено не е станало. А какво иска да каже с предупреждението да си пазиш гърба? Каква игра играе? Сякаш прави всичко възможно да нарочи друг и да изглежда абсолютна невинна. Направо ми се гади от нея!
— Тя може да говори каквото си пожелае, но това не променя моята задача, нали? — отвърна Роби, отпи глътка кафе и остави чашата.
Тъкър продължаваше да го гледа напрегнато, сякаш търсеше някаква несигурност в думите му.
— Гелдър беше свестен човек — каза той. — Джейкъбс също.
— Значи сте познавали и Джейкъбс? — вдигна вежди Роби.
— Не, но мога да кажа, че не заслужаваше да умре от ръката на предател.
— Така е — кимна Роби.
— Ти вършиш това, което върши и тя — изгледа го Тъкър. — Вкарай ме в главата й.
Роби не отговори веднага. Просто не беше сигурен какво се иска от него.
— Мога да ви обясня техниката, с която подхожда към това, което върши, но не и защо е станала предател — предпазливо отвърна той. — Все още не я познавам достатъчно. Задачата ми беше възложена съвсем наскоро.
— Тя не е от тези, които ще чакат тревата да поникне под краката им. Ти също.
— Вече посетих и двете позиции, от които е стреляла.
— И почти се сблъска с агентката на ФБР, която води разследването. А след това я покани на вечеря. Въпросът ми е няма ли конфликт, който ти не виждаш?
— Аз не съм поискал тази мисия, сър. И няма как да съм знаел кой ще поеме разследването от страна на ФБР.
— Продължавай.
— Освен това отскочих до хижата на Рийл на Източния бряг.
— Където за малко не изгоря — кимна Тъкър. — Прегледах сателитните снимки, Роби. По мое мнение трябва да издигнеш играта си на по-високо ниво. В противен случай тя ще те убие. Препоръките ти са отлични, но ние не искаме да се окаже, че Рийл е по-добра от теб.
Роби хладно изгледа мъжа зад бюрото, който очевидно се чувстваше удобно в хубавата си къща, заобиколен от пазачи и барикади. Беше чувал, че преди да премине към разузнаването, се е занимавал с политика. Но никога не беше работил като оперативен агент, никога не беше носил униформа. И, подобно на Джейкъбс, никога не беше изпълнявал мисия на терен. Задоволявал се бе да гледа отдалече как хората умират от насилствена смърт.
Самият Роби отлично знаеше, че скучните технологии спасяваха човешки живот просто защото при секретните операции отдавна не бе необходимо да се изпращат цели екипи. Единствено мишената бе заплашена от реална смърт. Но понякога компютрите и спътниците не бяха достатъчни и тогава на сцената излизаха хора като него. Които свършваха работата. Той винаги се беше дразнил от канцеларските плъхове, които си въобразяваха, че тяхната работа е като неговата. А нямаше място за сравнение.
— Мислиш, че съм несправедлив, нали? — снизходително подхвърли Тъкър.
— Справедливостта няма нищо общо с това, което върша — отвърна Роби.