Тим Грийн
Перфектно отмъщение
На Илиса,
защото бляскавата светлина на твоя живот
стопля и най-тъмните сенки на нашия.
Книга първа
Предателство
Горчив смях се изтръгна от устните на графа; в мислите си той току-що бе видял как отнасят баща му в гроба, а Мерседес отива към олтара.
1
Беше време, когато единствените граници за мен бяха границите на въображението, а на другите им се искаше да бъдат като мен.
Сега светът ми е метър и осемдесет широк, два и четирийсет дълъг и два и петдесет висок. По-малък е, отколкото можете да си го представите. Единственото нещо между бетонния под и мен е тесният, осем сантиметра дебел дюшек. Нямам нужда от одеяла и чаршафи, защото постоянно е топло. Ризата и панталонът ми някога бяха сиви. Сега имат цвета на овесена каша. Вече не ги чувствам втвърдени от потта, а и не мога да усетя мириса им, макар че тъмничарите извиват глави настрани, когато дойдат да ме изведат навън.
Дните ми са заети. Те траят един час. Това е часът, в който ми отпускат светлина. Има насекоми, които трябва да бъдат преследвани и убити. Пукнатини в стените, които трябва да бъдат запълнени с мазилка, която си правя от дребни камъчета и пясък. Тялото ми се нуждае от преглед. Ноктите ми трябва да бъдат изпилени о стената. Косата да се почисти. Дребни занимания, които внасят някакъв ред в живота ми.
След като свърша тази работа си позволявам да се отпусна и да си мисля за времето, когато бях малко момче. Обичам да обърна глава към светлината и да затворя очи. Тогава усещам топлината на слънцето и чувам плисъка на вълните, които се разбиват в скалите, и дърветата, които си шепнат някакви тайни. Мога да усетя дъските под кърпата си. Протягам длани над ръба на дока и докосвам само с върховете на пръстите си гъвкавата кожа на водата без да нарушавам повърхността й.
Мога да подуша дима от изгорелите дърва в каменното огнище на нашата малка хижа и от време на време — тънкия лъх от балсам. Да чуя удара на алуминий в дока и гласа на баща ми, който ме вика да поплаваме с кануто. Казвам „да“, за да не го разочаровам, макар че не искам да се отделя от майка си. Върхът на показалеца й се плъзга по страницата на книгата, а палецът й е подгънал крайчето, готов да прелисти. Чувам тракането на прибори и звъна на камбанката за вечеря.
Тогава денят ми свършва.
И започвам да давам воля на чувствата си, тъй като, кой знае защо, съм възприел идеята, че това е добро за мен. Накрещявам се до пълно онемяване. Наплаквам се, докато не ми останат сълзи. Смея се, докато коремът ми се превърне в болезнени възли от конвулсиите. Бръщолевя си сам като лудите, доказвам, споря, моля се, укорявам и се подигравам на Господа. Най-сетне се изтощавам и съм готов да се държа прилично. После ставам като всеки друг и се опитвам да занимавам съзнанието си с това, което имам, така че да не мисля за всички онези неща, които нямам.
Все още се гордея с дългите си твърди мускули, опнати под бронзовата кожа на високото метър и осемдесет и три тяло. Знам повече пози за лицеви опори, отколкото рецепти съдържа един секс наръчник. Лицеви опори само на върховете на пръстите. Лицеви опори гърбом. Лицеви опори с крака, опрени високо на стената. Над касата на вратата има тънък метален шев. Мазолите ми пасват точно в канала му. Правя набирания на мускули по четири различни начина. С лице към вратата със свити пръсти. С лице към вратата с опънати пръсти. После същото — гърбом.
Мога да направя пет хиляди коремни преси. Мога да тичам на място. Мога да скачам на куц крак и на два крака. Мога да крача по дължината на моя свят шест хиляди пъти без почивка. Знам осемнайсет „ката“1 от Окинава и мога да ги правя всичките, десет пъти подред, без спиране. След това заспивам.
Когато се събуждам, още е нощ. Винаги. Ако мога, заспивам отново. Ако не мога, тренирам мозъка си, за да не мисля за нея. За пълните шепи с кадифени тъмни коси, които се спускат като завеса върху моите голи гърди. Гладкият, тънък като изписана с молив чертичка белег върху бедрото й.
Мога да умножавам и да деля седемцифрени числа на ум. Мога да решавам интегрални и диференциални уравнения, които сам си съставям. Мога да повторя наизуст значението на всяко мнемонично устройство от „Юридически преглед на „Пипър“ за щата Ню Йорк“.
Трябва да бъда силен.
Идват за мен веднъж на всеки шейсет дни. Дните са шейсет, защото за толкова време могат да поставят някого в пълна изолация, без да му дадат възможността да покаже, че е готов да се държи прилично. Когато идват за мен, аз нападам първия, до когото мога да се докопам. Гледам да му нанеса колкото е възможно повече телесни увреждания, защото знам, че ще ми го върнат тъпкано, независимо дали само съм заплюл някого в лицето, или съм му извадил окото.
1
Комплекс от упражнения в карате — съчетания от удари, блокове и позиции, които се сменят в бърза последователност. — Б.пр.