Патрулката пое срещу него, вървеше по средата на моста.
— Умри, гадно копеле! — изрева Андре и се насочи право към нея, като увеличи още скоростта.
Патрулката се опита да се отклони в последния миг, но вместо това се занесе и се завъртя. Андре се блъсна в задната й част и големият пикап се завъртя, затресе се и прескочи мантинелата. В един миг колата сякаш увисна неподвижна във въздуха. Притихнала. Успокоена.
След това падна. Андре се стегна и даже успя да надвика Дани, когато тежкото возило полетя от трийсет метра височина към каменистото дъно на реката.
58
Бърт е облечен в нов сив костюм на райе от модна къща „Зеня“, сакото му е с четири копчета. Тъмночервената му връзка е завързана на „уиндзорски“ възел. Беше истинско чудо, че намерихме чифт обувки от Ферагамо номер 47. Върху китката му е голям златно-сребърен ролекс събмаринър.
Чък Лоурънс се занимава с иглата на вратовръзката му, която е всъщност камера. Оставя я и се надига на пръсти да надникне в ухото на Бърт.
— Удобно ли се чувстваш? — пита го.
— Не можеш да го видиш, нали? — пита Бърт и опипва ухото си.
— Не го докосвай — казва Чък и изчезва през входната врата.
— Не знам… тези райета — казва Бърт и се оглежда.
— С тях по-малко приличаш на хладилен шкаф. Не се безпокой. Ще се справиш. Ти си точно онова, което казваш, че си, а аз пък ще ти нашепвам в ухото.
— Аха — казва той, лапва едно драже за хубав дъх и прибира пакетчето в джоба си. — Аз съм индианец от вътрешността на щата. Но не притежавам казина, нито знам нещо за големия бизнес. Как ще прозвучи всичко, когато почна да повтарям онова, което ще ми шепнеш в ухото? Баба ми казваше, че един скункс14 дори да е облечен в кожата на опосум, пак си мирише на скункс.
— Като видят банковите ти извлечения — казвам и му подавам папката, — ще подушат само миризмата на парите.
— Трябваше ли да я кръщаваш Ирокезка групировка, че да е толкова очебийно? — пита той.
— За мен това има сантиментален оттенък — обяснявам. Стоим във фоайето на къщата на Пето авеню. Отварям входната врата и следвам Чък по стълбите към бялата сервизна камионетка с антена във формата на бумеранг. Пред нея е моята лимузина. — Хайде да вървим. Ако закъснееш, това ще ги ядоса.
Бърт поглежда часовника си и се затътря подире ми. Влиза в лимузината. В задната част на камионетката има два стола пред метална масичка, над която е инсталирана електронна апаратура с четири телевизионни монитора. Влизам отзад, сядам до Чък и надявам слушалките си.
Натискам бутон върху плота пред мен и казвам:
— Бърт, чуваш ли ме?
— Мамка му, не викай толкова силно! — отвръща Бърт. Камерата ми предава с обектива си „рибешко око“ изображение на вътрешността на лимузината и в юрната му част се появява намръщеното лице на Бърт. Чък Лоурънс наглася някакви копчета и пита:
— Сега как е?
— По-добре — отвръща Бърт, но тонът му е сърдит.
— Ще се справиш — казвам му аз.
Чък преминава приведен в кабината на камионетката и сяда зад волана. Следваме лимузината по моста на 59-а улица и после — към Лонг Айлънд сити.
Наблюдавам и слушам. Когато Бърт взема вестник „Поуст“ от седалката и започва да го разлиства, се усещам, че съм затаил дъх. След като прочетох вестниците сутринта, веднага ги изхвърлих, за да не може той да ги види. Опитвам се да завържа някакъв празен разговор, но той продължава да разлиства страниците, дори когато започвам да бъбря глупости за предстоящия мач на „Джетс“.
Аз вече знам, че дописката за Дани Рангъл е на единайсета страница. Дълга е само пет сантиметра. Няма снимка. Малкото заглавие гласи: „Дъщерята на финансист — мъртва“. Мисля си, че Бърт може би ще я пропусне, но не. Вестникът изшумолява и той повдига долния ъгъл на страницата по-близо до очите си.
След няколко секунди той приближава малката дописка към обектива на камерата в иглата на вратовръзката си, раздрусва вестника шумно и пита:
— Знаел си за това, нали?
Въздъхвам и натискам червения бутон.
— Дай да не се безпокоим за това сега, става ли?
— Знаел си — казва кой. — Боже Господи!
Натискам рязко червения бутон.
— Какво общо има с това Бог?
— Тя беше само на деветнайсет години, ето какво — ръмжи той, гледа надолу към камерата, а ноздрите му са като две тъмни пещери. — Първо жената на Вилей, а сега и това.
— Тя не беше някаква шибана невинна девица — нервирам се, като натискам пак рязко бутона и избълвам думите, преди да се усетя, че говоря за човек, който вече не е жив.
14
Типично за Северна Америка животно от типа на невестулките с много силна миризма. — Б.пр.