Мъжът с очилата слага на масата кутия с няколко папки класьори. Кутията се плъзва по масата към Бърт. Той седи и не обелва дума.
— Няма да отнеме на нашите счетоводители повече от седмица да прегледат това, а после, господа, ако все още желаете, ще сключим сделката — диктувам аз в ухото му.
Бърт повтаря думите ми вдървено. Франк го поглежда с присвити очи и завърта език в устата си.
Рамо Капоца плясва леко със старческите си длани по масата и казва:
— Много добре, господин Уошингтън. Благодарим ви, че наминахте насам. А сега, ако ни извините, имаме още малко работа, преди да се срещна с дъщеря си да обядваме заедно.
Бърт не помръдва.
Казвам в ухото му:
— Иди и се ръкувай с него.
— Иди и се… — понечва да повтори Бърт, но се изправя и добавя: — А аз трябва да вървя. Веднага. Благодаря ви много.
Взема кутията с папките, минава покрай масата, ръкува се с Рамо и сетне излиза. Един от охранителите го повежда по коридора към стълбите, водещи надолу.
Бърт е вече излязъл, когато чувам Франк да казва:
— Ей, Бърт, имаш ли нещо против да те наричам Бърт?
Бърт се обръща и ето го онзи. Франк. Грамаден.
Мазен. С маникюр на ноктите и с костюм за три хиляди долара. В гърлото ми засяда голяма буца.
— Не — отвръща Бърт.
— Добре — казва Франк. — Ей, Рамо ми каза, че Сет Коул те е запознал с него. Вярно ли е?
— Да — прошепвам в ухото на Бърт. — Кажи му, че е вярно.
— Да — отвръща мрачно Бърт.
Франк кривва глава на една страна, без да откъсва поглед от Бърт. Тънка усмивчица се прокрадва върху лицето му.
— Аха, ами… благодари му… от мое име. Става ли?
— Окей — казва Бърт. Обръща се и пристъпя към отворената врата на моята лимузина.
— Ей — извиква Франк и накарва Бърт отново да се обърне — Не си мисли, че можеш да ни изиграеш с тези документи…
— Последната война срещу индианците не завърши толкова добре за вас, момчета.
59
Франк търкаше зъби о нокътя на палеца си. Гледаше навън, но всъщност не виждаше нищо от фасадите по 49-а улица, просто зяпаше. Когато колата спря пред клуба само за мъже „Диамант“, Франк изчака шофьорът му да отвори вратичката. Един дебеловрат състезател по културизъм притича навън да държи вратата на клуба отворена.
— Добро утро, господин Стефано — каза младежът.
Франк не си даде труда да извади палеца от устата си и попита:
— Мики тук ли е?
— От седем сутринта, както винаги — отвърна младежът и се втурна да отвори вътрешната врата. Момичето в касиерската будка престана да дъвче дъвката си и зяпна.
Вътре бе тъмно и червените светлини пулсираха в такта на музиката. На главната сцена едно русо момиче, на вид не повече от петнайсетгодишно, работеше на бронзовия пилон в края на средния проход. Двама мъже с каубойски шапки му предлагаха омачкани банкноти. Петима или шестима мъже в омачкани бизнескостюми бяха пръснати в тъмното, седяха около малките кръгли масички и пиеха питиета на цена двайсет долара едното.
Франк изсумтя на бармана и го изгледа внимателно как му налива питието, след това се спусна по стълбите, прекоси дансинга до отсрещната стена, където премина покрай още един як охранител и излезе отзад. Мина покрай гримьорна, където две полуголи момичета се гледаха в огледалата и се смееха за нещо тяхно си. Кабинетът на Мики бе чак в дъното на коридора. Франк потропа пет пъти в ритъм, който бе кодът на Мики, и след минута резето изщрака и вратата се отвори.
— Какво? — изхриптя Мики с обичайния си сърдит тон, преди да погледне през очилата си и да види, че е Франк. — Франк? Какво правиш тук толкова рано?
— Защо? — рече Франк и блъсна вратата така, че дръжката й се удари във вътрешната стена. — Да не би да правиш нещо, което не бива? Защо винаги, когато дойда тук през деня, всички нервничите толкова?
Стаичката беше тясна, но той държеше Мики в нея, вместо да му позволи да заеме неговия собствен просторен кабинет, който ползваше съвсем рядко, докато Мики бе тук практически денонощно седем дни в седмицата.
— Ако някой се опита да те ограби, Франк — рече Мики, — то ще е нощем. През деня не изкарваме достатъчно пари даже да платим телефонната си сметка. Ти просто ни плашиш. Ето защо хората нервничат.
— Добре — каза Франк. Той издърпа един стол с никелирани крака и кожена тапицерия и седна срещу писалището на Мики. Върху плота му имаше разтворена папка с някакви счетоводни документи, компютър и пепелник, пълен с угарки и пепел. Зад писалището имаше масивен сейф и два сиви метални шкафа за документи. Мики седна и запали цигара, малките му пръстчета се мъчеха клечката кибрит да не потреперва.