Пускам го и слизам по пътечката във вдатината. Рангъл почти не помръдва, но като чува името си, се търкулва на хълбок и издрънчава веригата, с която Алексей го е приковал към забит на метър и половина в леда метален стълб. Рангъл ме поглежда безучастно през процепа на шапката, която е направил от шест чифта бельо и три чифта тенис шорти. Мустакът, веждите и миглите му са побелели от кристалчетата скреж, а когато махам парцалаците от главата му, виждам, че върхът на острия му нос, както и по-голямата част от ушите му са почернели от измръзването.
Той издава нисък и жалостив стон и се опитва да оправи импровизираната си шапка на главата. Но когато ръката му се подава изпод гънките на дрехите, виждам, че дългите му пръсти също са измръзнали и почернели. Една безполезна птича лапа.
— Знаеш ли защо си тук? — питам и едва потискам жлъчта, която се е надигнала в гърлото ми.
Той поклаща глава.
— Знаеш ли кой съм аз?
Отново поклаща отрицателно глава.
— Погледни ме в очите — казвам, коленича и приближавам. — Аз съм Реймънд. Реймънд Уайт.
Той простенва и обелва очи.
— Погледни ме — казвам и го улавям за бузите. — Така умря баща ми, лайнар такъв! Замръзнал до смърт. Докато ти и Франк, и Русо пирувахте, че съм в затвора, баща ми изпитваше това, което ти сега изпитваш. Харесва ли ти?
Той извръща очи, а аз улавям ухото му и го въртя, докато той не започва да пищи и да се мята напред-назад.
— Погледни ме! Харесва ли ти?
— Не — изхриптява той, вече без да откъсва насълзените си очи от мен. — Моля те, не.
— Не съм направил нищо лошо на никого — казвам, докато се изправям и се опитвам да не се задавя. — Баща ми не е сторил нищо лошо. А ти уби и двама ни и сега, след като знаеш какво е усещането, аз ще те спася. Но не защото заслужаваш да живееш. Не, Рангъл… А защото не заслужаваш да умреш.
Изкачвам се обратно по пътечката. Чувам го да вика с груб, сподавен глас името на човека, който някога бях.
Реймънд. Реймънд Уайт.
Вече в бараката сядам при другите около тумбестата печка и топля ръце с чашата кафе. Когато дланите ми се стоплят, поглеждам към Алексей и казвам:
— Твоят американски клиент се нуждае от помощ. Нали имате болница в Уелен?
— Десет години беше съветска болница — казва той. — Сега може би десет стаи. Доктор — да. Животински доктор. Но имаме военни сестри, много добър… медицински.
— Искам да им платиш достатъчно той да живее тук. В Америка няма хора, които да се погрижат за него, затова ще остане тук.
— Колко дълго остане? — пита Алексей и повдига вежди.
Свива рамене.
— Не знам. Десет години? Двайсет? Докато е жив.
— Той не говори руски — казва Алексей. — Доктор реже ръце и крака, и нос. Уши — също. Те не говори с него. Той не върви. Той остава в легло.
— Да — казвам, изправям се и потупвам прегърбения Бърт. — В Америка ние вършим нещата с голям размах. Не е ли така, Бърт?
— Така казват бледоликите.
— Хайде, вожде — казвам и го тегля към вратата. — Още не сме приключили.
63
Денят е студен за август и дъждът в късния следобед барабани по покрива на камионетката. Но на мен ми е топло. Искам Франк да живее в страх, а знам, че човек като него се бои само от едно нещо.
Слушам и гледам как охранителите претърсват Бърт пред яхтклуба, но сърцето ми се разтуптява чак като влиза в заседателната зала, гледаща към мъгливата река. В дъното на масата е Рамо Капоца с капучиното си, а по средата на масата е Франк, облегнат назад, скръстил ръце върху издутия си корем.
Бърт слага на масата пред себе си куфарчето с документи и сяда. Франк не откъсва очи от него.
— Е, господин Уошингтън — казва Рамо, оставя чашката си и тя леко изтраква върху чинийката, — вярвам, че групировката ви е доволна.
Бърт се прокашля и рецитира репликата си:
— Ние бихме искали да знаем дали след като купуваме дела на Франк Стефано в бизнеса, това ще включва и необявените приходи.
Рамо поглежда към мъжа с очилата вдясно от себе си и се усмихва. Сплита пръсти и се облакътява на масата, леко приведен напред. Светлозелените му очи са големи зад дебелите лещи. Клепките му са наполовина спуснати.
Франк е стиснал зъби и гледа свирепо Бърт.
— Нашите приходи са осчетоводени и са на разположение на партньорите. Както виждате, този бизнес е много доходоносен. Всичко е законно. Затова спя спокойно. Харесва ми да си мисля, че внуците ми могат да следват в колежи, без да се безпокоят за подслушвателни уредби. Разбирате ме, нали?