— Да, така е — казва Франк и подава куфарчето на мъжа вдясно от себе си и гледа как то стига до мъжа, седящ до Капоца.
— Господин Уошингтън — казва Капоца и се изправя в знак, че срещата е приключила, — знам, че сте приятели с господин Коул и съм ви благодарен за гостоприемството, което проявихте към мен и правнука ми, но не одобрявам всичко това и можете да предадете думите ми на господин Коул.
Бърт се изправя.
— Мога ли да си вървя?
Капоца го поглежда с изражение на изненада и казва:
— Разбира се, господин Уошингтън. Казах ви. Всички ние тук сме бизнесмени и срещата ни приключи.
Бърт е набързо съпроводен навън под дъжда и настанен в моята лимузина. След като вратичката се затваря, той дръпва вратовръзката си напред и гледа право в камерата.
— Боже мой! — възкликва.
— Справи се много добре — казвам му аз.
— Помислих си, че ще ме убият — отвръща Бърт.
Давам знак на Чък да тръгва. Той сваля слушалките, отива отпред, в кабината на камионетката, и потегляме.
— Бях готов да дръпна халкичката на бомбата — казвам му. — Ако играта загрубееше, щяхме да повикаме ченгетата.
— Да бе, можехте да почакате още малко, докато мене ме нарежеха на парчета…
— Знаеш какво имам предвид — уверявам го. — Пийни една „Молсън голд“. В хладилния шкаф има стек с шест кутийки. Удари две.
— Сега и двамата ще трябва да ходим при онзи доктор в Ел Ей да ни сменя физиономиите — казва той.
— Може би няма да се наложи.
— Имаш някакъв план ли?
— Може би.
— Много утешително.
Чувам дрънкането на лед и изсъскването на отваряща се бира. Бърт надига златистата кутийка към устните си и я сваля празна, оригва се и я смачква.
— А сега прекъсваме връзката — казвам. — Ще се видим у дома.
Когато се връщам, икономът ме посреща при колата с чадър и ми съобщава, че Хелена е пристигнала буквално преди минути. Намирам я на дивана в спалнята, с брадичка върху свитите си колене, вторачена в дъжда. Облечена е с дънки и тъмнозелена фланелка на „Джетс“, боса, тъмната й копринена коса е пригладена назад и е завързана на конска опашка. Тя се сепва и скача, посреща ме по средата на стаята, хвърля се с писък в прегръдките ми, целува ме, обгърнала кръста ми с крака.
— Липсваше ми — казва, след това го повтаря три пъти и се засмива, след като я захапвам леко по врата.
— И ти ми липсваше — отвръщам.
— Какво се е случило? — тя ме пуска и докосва бузата ми с опакото на ръката си.
— Разни неща. Хелена, трябва да поговорим.
Сядаме на дивана и аз й разказвам за Франк — за мъжа, убил баща й. За това, което е сторил на мен. За това, какво се опитвам да му сторя. Споменавам дори Лексис. Казвам й всичко за срещата на Бърт с Рамо Капоца, брата на баба й, за плана си и как всичко засега е в застой. Работата е там, че никога не съм си и помислял, че ще се наложи и тя да се замеси, но ние сме в беда.
Когато свършвам, тя поглежда в полумрака навън. Сребристи капки дъжд се стичат по стъклото на високия прозорец. Сливат се една в друга и се превръщат в малки поточета. Някои се отделят и поемат по свой път. Нямам представа защо.
— Мислила съм за това милион пъти — казва тя и прокарва нокът по тапицерията на дивана. — Казах ти. Знаех кой е вуйчото на баща ми. Понякога, докато бях в Аляска, сънувах всичко това. Как отивам при него, как той праща хора подир Франк Стефано заради онова, което е сторил. Но винаги съм се бояла…
— Защо?
Тя ме поглежда, очите й са пълни със сълзи, и казва:
— Не знам. Някаква частица от мен смята, че за всичко съм виновна аз.
— Това не е вярно. Казах ти го.
— Знам — отвръща и ме поглежда отново. — Но така се чувствам.
Полагам длан върху ръката й и леко я стискам.
— Всичко е наред.
Тя свива устни, извръща се, въздъхва и казва:
— Ще отида да се срещна с вуйчо си.
— Не искам да го правиш само заради мен.
— Знам. Но си мисля за това, дето каза, че е твоя работа да свършиш това, а аз не знам дали е правилно… Качвам се горе, на сцената, и пея, а хората, поне някои от тях, плачат — продължава тя. — И си мисля, че го правят, защото и те като мен знаят, че продължавам вътрешно да плача. Мисля, че хората го усещат. Не искам да пея така до края на живота си и смятам, че ако направя това, то ще е от полза.
64
Утринното слънце блестеше по повърхността на локвичките, оставени от снощния дъжд, и придаваше на въздуха лекия нюанс на мирис на боклук. В дока висок син товарен кораб, покрит с ръжда, на име „Бела Наполи“, скърцаше и се полюляваше. Крановете равномерно вадеха от търбуха му контейнери с размерите на фургони а на кея челни товарачи с дълги „вилици“ като малка колония мравки разнасяха контейнерите като десет пъти по-голям от собствената им тежест товар.