Дълга черна лимузина мерцедес мина през портите от желязна мрежа с избелели табели, на които пишеше „Влизането абсолютно забранено“. В дока вече имаше една лимузина — кадилак. До нея стоеше добре сложен мъж, облечен в костюм. Двамина други вървяха от двете страни на възрастен мъж, прегърбен, с кафяви островърхи обувки, кафяви панталони и торбеста жълта жилетка. Очилата му бяха с дебели лещи, а оредялата сива коса бе пригладена с някакво бръснарско чудо.
Мъжът до кадилака пристъпи пред мерцедеса, за да попречи на колата да връхлети върху старика, който сега се бе навел над щайга, извадена от двамина докери от червен контейнер. Двете съпровождащи го горили също приближиха към мерцедеса, бръкнали с ръце под саката си и с очи, които оглеждаха не само колата, но и целия док.
Хелена слезе и ги втрещи, макар да не носеше грим и нищо особено, освен сандали, чифт изтъркани дънки и мъжка тениска с V-образно деколте.
— Мамка му! — възкликна единият охранител към другия. — Това е Хелена!
Зад нея вървеше Чък Лоурънс и той и двамата бодигардове се приближиха досущ като кучета на празен периметър.
— Тя трябва да говори с господин Капоца — каза Лоурънс.
Двамата погледнаха шефа си, който стоеше с по един домат във всяка ръка и примигваше. Той кимна.
— Добре — каза единият.
Хелена пристъпи неуверено напред и погледна надолу само веднъж, да избегне една дълбока, мазна локва. Когато стигна до старика, протегна ръка. Той прехвърли доматите в една ръка, след това пое ръката й с другата. Усмихнат й показа яркочервените зеленчуци. Стъбълцата им бяха тъмнозелени.
— Когато бях малък — рече той, — баща ми идваше тук, за да се увери, че доматите са от Италия. Инак слагаха мексикански домати в щайги с надпис „Италия“. Но ако нямаш хубави домати, сосът не го бива и всичкото месо вони.
— Познаваш ли ме? — попита тя и понечи да се усмихне.
— Виждал съм те по телевизията — отвърна той. — Имам неколцина внуци, които биха дали всичко, за да са в момента на моето място.
— Не, знаеш ли коя съм всъщност?
Очите на Хелена се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Извади от задния си джоб кръщелно свидетелство и го за разтвори.
Рамо Капоца погледна към хората си, усмихнат, но с присвити очи.
— Кой те праща? — попита.
— Никой — отвърна тя и му подаде свидетелството. — Аз съм Хелена. А баща ми беше Тони Романо.
— Тони ли? — учуди се Капоца. Отпусна ръце и доматите паднаха на земята, пръснаха се и семето им се разплиска. — Те го убиха. Сестра ми се опита да те намери, но майка ти изчезна…
— Аз не бях с майка си, вуйчо Рамо — каза тя и лицето й се сгърчи. — Той ме отведе. Те ме накараха да правя неща, които…
Рамо Капоца прегърна Хелена и я потупа до гърба с изкривените си от артрит пръсти.
— Ш-ш-ш-т — рече той, изгледа строго хората си през рамо, за да ги накара да се извърнат.
А после тихо каза:
— Аз избих тези хора.
— Не — рече Хелена и се отдръпна. — Не си. Нямаше никакви хора. Беше само един.
Капоца се намръщи, гъстите му вежди са сбраха над светлозелените очи.
— Не може да бъде — каза. — Някой ти пробутва лъжи. Партньорът на Тони е бил там.
— Истина е, вуйчо Рамо — каза тя. — И никой не ми е казал нищо. Аз го видях. И точно неговият партньор го направи. Аз видях как Франк Стефано убива баща ми. Бях само на десет години, но никога няма да забравя лицето му, нито онова, което ми стори…
Рамо Капоца прегърна силно племенницата си. Тя трепереше. Той продължи да я потупва по гърба, но пръстите му постепенно се свиха в юмруци. Беше стиснал силно зъби, а ъгълчетата на устните му се дръпнаха настрани.
Той също трепереше.
А след това тя разказа своята история.
65
В търбуха на един подземен гараж на 79-а улица Франк заключи дистанционно тъмнозеления си форд екскършън — колата изпиука и присветна. Бе натоварил почти всичко, от което се нуждаеше. Храна. Дрехи. Оръжия. Паспорти. Щяха да прекосят канадската граница и да се отправят за Монреал. Оттам щяха да отлетят за Сидни. На другия край на света. Единственото, което оставаше, бяха парите — той погледна часовника си — и Мики вече би трябвало да ги е взел.