9
Никога не съм ненавиждал майка си за онова, което бе сторила. Може би това се дължеше на факта, че баща ми не желаеше да я вини.
— Знаех от какво се нуждае майка ти — каза ми той веднъж, — и знаех, че го нямам.
Майка ми бе красива жена, която обичаше да се смее и да чете книги. Тя бе от племето мохоук и бе израснала в индианския резерват Онондага. Това означаваше, че бе обезправена дори сред най-обезправените.
Колкото и да бе обичлива към мен и към баща ми, мама притежаваше ненаситно желание към вещите. Още си спомням единственото пътуване, което предприехме до Флорида по време на зимната ваканция. Бяхме отседнали в евтин мотел, отделен само от една улица от плажа в Сейнт Питърсбърг. Един ден тримата предприехме дълга разходка и се озовахме в един много скъп квартал край залива. Още помня пламъчетата в очите на мама, чувам тихите й възклицания, които издаваше при вида на големите къщи с красиви архитектурни детайли и лъскавите коли, спрени пред тях. Яхтите, прибрани в доковете, които се вдаваха в морето от плувните басейни в задните дворове на резиденциите.
Когато не четеше някоя книга, мама разглеждаше списания като „Архитектурен дайджест“, „Мода“ или „Град и провинция“. Всеки цент, който баща ми й даваше, тя харчеше за неща, неуместни за една индианка, женена за каменар. Неуместни, но хубави. Статуетки от Лалик. Гривна от Картие. Вечерна рокля от Шанел, която нямаше къде да носи.
Бях десетгодишен, когато ни напусна, за да се омъжи за мъж, който караше черно купе мерцедес. Собственик на голяма пътностроителна компания, който купуваше ломен камък от баща ми. Мъж, който миришеше на мента и носеше златен ролекс. Той обаче беше сериозен. Дори я заведе в Гърция през медения им месец.
Мама ми каза тогава, че вече съм бил мъж. Че съм изпреварил възрастта си и ще се справя. Бях като Тичащия елен, моят адаш, момчето вожд, което повело племето си към победа в битката при Хюрън, когато било едва единайсетгодишно.
Спомням си онази Коледа, когато след училище бродех в тъмната зимна гора, за да отсека коледно дръвче и да изненадам баща си. Нещо, което той винаги бе правил за нас тримата. Спомням си потрепването на устната си, когато отказах да отстъпя мястото си в автобуса на онзи осмокласник, който постоянно ми се подиграваше. И как той отстъпи. Спомням си как пръстите ми изтръпваха, стиснали френския ключ и парата, която излизаше от устата ми, докато лежах на студения бетонен под, докато от картера на пикапа на баща ми в плътна струя се лееше масло в изрязана пластмасова туба. Първата ми смяна на масло.
Но мисля, че правех нещо повече от това да се опитвам да бъда онзи мъж, който мама казваше, че вече съм бил. Опитвах се да запълня пропастта, която тя остави подире си. Спомням си как приготвях закуската на баща си, как отделях жълтъците на яйцата като нея и ги поръсвах толкова обилно с подправки, че изглеждаха така, сякаш преди това са паднали и са се овъргаляли в прахта. Кафето във високата, гъргореща машина. Мазният мирис на сардини, подредени върху канапе от салата с риба тон, с дебел резен лук върху тях, завити с алуминиево фолио и подредени грижливо в очуканата му синя кутия за сандвичи. Как оставям домашното си по математика върху кухненската маса и бързам да отворя двете бутилки бира „Бъдуайзър“ с високи гърла — за него и за Черната костенурка. Как без да са ме карали, им ги нося на верандата, където двамата се люлеят мълчаливо на столовете си — така, както тя го бе правила винаги.
И докато мама казваше, че аз ще се справя, баща ми твърдеше, че бракът й няма да трае дълго.
И двамата се оказаха прави.
Моят живот се превърна в приказка от успехи — предложения за стипендии, избран бях да говоря на абитуриентското ни тържество, най-добър млад футболист на Америка. А тя се омъжи за един от наследниците на фамилията Дюпон преди още да съм навършил четиринадесет. Две години по-късно тя и третият й съпруг загинаха, когато частният им самолет падна в Атлантическия океан. Бяха на път да прекарат ваканцията си на Бермудите.
Опитах се да не плача. Да бъда мъж. Но предполагам, че тези жълтъци, кафета, обяди и бирени капачки бяха подкопали усилията ми да постигна мъжеството. Бях на шестнайсет, когато се разкрещях истерично пред Черната костенурка и пред баща ми и избягах да се скрия в гората.
Споменавам всичко това, само защо искам да разберете важността на следващите двайсет и четири часа, за които ще ви разкажа сега. Тогава не се замислях защо се чувствах така, сякаш съм изживял някакво духовно извисяване, знаех само, че е така. Всичко беше наред.