По това време чух неща, които не си дадох труда да обмисля. Бях заел позицията на отрицанието. Тъй като бях невинен, наистина не можех дори да повярвам, че ще ме осъдят. Очаквах онзи финален драматичен момент, когато всичко ще получи обяснение. Онзи плик. Знаех, че ще излезе наяве. Някак си. По някакъв начин. Сега вече знам, че това е било просто невъзможно.
А освен това разбрах и защо.
Точно така и би трябвало да се случи.
Беше почти полунощ, когато волвото купе на Вилей намали и спря пред къщата на улица „Лоди“, номер 1870. Карето от сгради бе притихнало, което не е необичайно след тежко престъпление. Хората се бяха стаили, разчитаха на божията благодат и се надяваха да не бъдат следващата жертва. „Лошите“ се бяха снишили, докато не премине бурята.
Вилей паркира зад червената хонда. Излезе от колата и се заслуша. Щурци. Не знаеше, че щурците могат да оцелеят в хилавите, буренясали парчета земя, притиснати между асфалта на улицата и порутените сгради в Норт сайд. Огледа улицата в двете посоки, след това се изкачи по стъпалата и мина под жълтата лента. Вратата бе заключена, но той имаше ключ за катинара, който бе монтиран. Влезе вътре и запали осветлението. Топлината от деня все още витаеше вътре ведно с мириса на сготвен мокет и пепел от цигари. Тъмни ивици засъхнала кръв го гледаха от окъсания златист мокет.
— Ало? — извика високо той.
Звукът от собствения му глас бе предназначен да успокои нервите му, но ръката му продължи да трепери, когато започна да рови книжата, натъпкани в преградките на старо писалище с ролетка, която бе откъсната и подпряна на стената.
Вилей имаше представа какво търси, но се усъмни в инстинктите си, когато измъкна третия сноп книжа. И чак тогава видя несигурния почерк на мъж, готов да умре. При вида на дебелия сноп надиплени книжа, които се подаваха от отворения плик, устата му пресъхна.
А когато видя разкрачените ръкописни букви, дъхът му се учести.
Последна воля и завещание.
Листът така се тресеше в ръката му, че му бе трудно да чете. Трудно му бе да отделя листите един от друг, за да ги обръща.
Първоначално семейството на Роджър Уилямсън бе разполагало с малко пари и той бе използвал положението си умно. Имаше апартамент на самия бряг във Флорида, голяма къща в Манлиъс, участие в собствеността на два паркинга за фургони и голф игрище, както и солиден портфейл от акции и ценни книжа. Имуществото на този мъж възлизаше на около шест милиона долара.
Завещанието бе цялостно и датирано два дни преди Роджър да почине. Написано собственоръчно в болницата в Ню Джърси. Холографско завещание. Написано собственоръчно и подписано. Без свидетели, но напълно валидно в щата Ню Йорк.
С него той завещаваше всичко на Селесте Оливър.
Роджър Уилямсън се бе развел наскоро за трети път. Единственият му жив наследник — дъщеря, бе младата жена, за която Вилей щеше да ожени. Според старото завещание на Роджър Уилямсън, годеницата на Вилей — Алисън — трябваше да получи всичко. Къщата. Апартаментът. Собствеността в съвместните дружества. Портфейлът с ценните книжа.
Когато Вилей научи колко тежко болен бе всъщност конгресменът, той дори започна да прави списък на гостите за новогодишното тържество в апартамента във Флорида. Освен това разпита някои брокери в търсене на човек, който да управлява ценните книжа и акциите.
От гърлото му се изтръгна тих панически вой. Прилоша му и той седна на стола зад писалището, чиято найлонова възглавничка изпусна въздух със свистене. Толкова силно стискаше завещанието, че то се сви на фуния около юмрука му. Пое дълбоко дъх и го постави върху тесния плот, оглади го, оправи ъглите му.
Беше прав. Завещанието не съдържаше клауза за надживяване, тъй че макар стриптийзьорката да бе надживяла конгресмена само с четири дни, съдът по завещанията щеше да постанови, че собствеността е преминала в ръцете й в мига, в който Роджър бе починал. Парите на Роджър Уилямсън, спечеленото му с толкова труд богатство, нямаше да принадлежи на дъщеря му, а на наследниците на починалата стриптийзьорка.
Имаше и друг аспект и Вилей си каза, че въпросът не опираше само в парите. Ставаше дума за репутацията на великия мъж и за спомена, който щеше да запази за него семейството му. Не биваше той да се опетнява, за да може някой бял боклук, роднина на Селесте Оливър, да се превърне изведнъж и незаслужено в богаташ.