Между трима ни се възцари кратко мълчание. Главата ми бучеше, долавях блъскането на „Металика“ като фон.
— Не съм го направил — рекох.
Лицето на баща ми се сбръчка и той бързешком изтри очи. Гласът му бе развълнуван.
— Знаеш ли колко хора, дето не са го направили, са умрели в затвора? — попита. — Трябва да бягаш.
— Да не сме били днес на различни процеси? — попитах.
— Това бяха само приказки. На хора, които те харесват. Казвам ти — рече баща ми и твърдата кожа на лицето му почервеня. — Не те моля. Тук има почти седем хиляди долара.
— Какво си продал, татко?
— Няма значение — отвърна. — Това е всичко, което имам. Всичко…
Пресегнах се през масата и улових ръката му. Баща ми сви своята на юмрук и придърпа и другата ми ръка върху него. Очите ми се бяха насълзили. Усетих как ме залива вълна от емоции, която не исках да излезе наяве. Щяхме да имаме време да се върнем към всичко това по-късно. Скоро. Щяхме да се смеем и да плачем, когато всичко отиде зад гърба ми.
— Знам, татко — рекох. — Те ще ме оправдаят. Той не доказа нищо, подхвърли само някакви приемливи съмнения.
— Какво, по дяволите означава „приемливи“? — попита. — Имат следи от кръвта й. Имат ножа. Ти виждаш нещата такива, каквито те искат да ги виждаш.
— Точно това действа, татко — рекох. — Освен ако нямаме другото: „Погледнете ме… вгледайте се в живота ми“.
— Това е всичко и ти дори не го виждаш. Имаш сериозно обвинение. Те ще те убият, а това ще убие и мен.
— Черна костенурко — казах, — кажи му.
Но Черната костенурка насочи смутения си поглед към мен, а не към баща ми.
— Имам двама добри приятели — каза той и даде знак на сервитьорката. — Ще те прехвърлим през онази река. Съдът на бледоликите е лоша работа.
— Татко — казах и се взрях дълбоко в очите му. — Платил съм два милиона гаранция и съм дал думата си…
Баща ми отвърна на погледа ми, гледа ме, докато сервитьорката не донесе още три бутилки бира.
Най-накрая поклати глава и рече:
— Няма значение.
— Това е единственото, което притежаваме, забрави ли? — в тона ми прозвуча отчаяние. — Това са твои думи.
— Не виждаш ли как те гледаше онзи дебелак на първия ред? — изсъска той и слюнка изхвърча между зъбите му към карираната покривка. — Или онзи мършавият учител със сплесканата глава? Те не ти вярват. И ще те осъдят. Виждам го. Вижда го и Черната костенурка, по дяволите. Не съм само аз. На тези съдебни заседатели винаги са им се падали лоши карти, докато ти просто съсипа банката на игралната маса. Те никога не са имали шанса да постигнат това, което ти постигна, да бъдат такива, като теб. И нямат търпение да те видят как губиш.
— Не става дума за това, тате — казах. — Не ги ли видя, когато дамата от Червения кръст им разказваше как съм спасил онова момиченце? За наградата, която ми е връчила?
— Проклет глупак — рече той. Беше уловил китката ми и стискаше до кокал. — Това още повече влоши нещата. Ти просто не го виждаш. И сега държиш асове и осмици — продължи той. Това е жаргонът на картоиграчите за абсолютно губеща ръка. — И трябва да се откажеш. Не ме интересува колко голям е подът. Вземай тези пари и дим да те няма през реката. Черната костенурка ще те отведе веднага. Аз си тръгвам ей сега през онази врата, а ти ще отидеш с него, синко.
Баща ми се изправи и положи длан върху бузата ми. От ъгълчето на мустака му висеше сълза, тя проблесна и падна на пода.
— Аз си тръгвам — каза с дрезгав глас. Обърна лице и го отри в рамото си. — А ти тръгвай, момко. Обичам те. Ще дойда да те видя там, когато всичко се успокои и ти успееш отново. С кент флош роял3. А сега върви.
Затворих очи, а той отдръпна ръката си от лицето ми. Когато вдигнах отново клепачи, видях само кривите му крака и широкия, приведен гръб да изчезва през вратата и как слънчевата светлина го поглъща. Погледът на Черната костенурка се стрелна от вратата към мен.
— Няма да дойда — рекох, сведох поглед и бутнах кожената торба към него.
— Знам — отвърна той с ниския си бучащ глас. — Прекалено много приличаш на него.
15
Набрах номера на Лексис от телефонен автомат и й казах, че я чакам на улицата. Видях зелената врата на алеята зад „Тъск“ да се отваря, тя се появи и ми помаха леко. Още не бяха изнесли маси на тротоара, макар че бе достатъчно топло и хората биха се възползвали. Прогоних мисълта за Рангъл и Франк, и Русо и деня, в който бих могъл да спася себе си, само ако бях останал да пия с тях.