— Какво?
Започнах да събличам ризата си и да развързвам обувките си.
— Реймънд? — погледна ме тя. — Какво, по дяволите…
В продължение на девет месеца бях съществувал в някакво пространство между рая и ада, нито жив, нито умрял, нито щастлив, нито тъжен.
— Майната му — рекох, вдишах дълбоко мириса на тиня, на вода и на скали, а главозамайващият шум на падаща вода изпълваше съзнанието ми. — Ние май вече сме били тук.
Подадох й обувките с напъханите вътре чорапи. След това събух панталона си и дори боксерките, навих ги в ризата си, завързах ги с колана и също ги подадох на Лексис.
— Водата сигурно ще е ледена — рече тя, широко отворила очи, но все пак взе дрехите и ги притисна към гърдите си. — Да не си полудял?
Взех ръката й, стиснах я отново и й посочих пътечката, която криволичеше нагоре-надолу преди да свърши досами водата на другото езерце, под втория и по-нисък водопад.
— Правил съм го хиляда пъти — рекох. — Ще се видим там.
— Реймънд, чавка ти е изпила шибания мозък — рече тя и ме дръпна към себе си.
Прегърнах я с една ръка през кръста, притиснах я към голото си тяло, целунах я силно, за да закипи кръвта ми още повече. След това се отдръпнах.
— Обичам те — рекох и пуснах ръката й.
Обърнах се и скочих от козирката. Клисурата си беше същата. Същата плющяща вода. Същите дървета, които се крепяха на оголените си корени и се бореха да останат прави. Същото тясно басейнче, което изглеждаше тъй нелепо малко от високото. Всичко ми беше познато. Постижение, което бях изпълнявал безброй пъти. Тогава защо бях толкова изплашен, че сърцето ми замръзна и бойният вик от детството ми заседна в гърлото?
Млечнозелената вода се понесе бързо нагоре и ме халоса достатъчно силно, за да ми изкара въздуха. След това всичко стана студено и черно и аз се борех безпомощен, но с все сила с водовъртежа. Ръцете ми пляскаха необуздано насам-натам, драскаха твърдите скални стени. Ритах с крака като обезумял и в същото време осъзнах, че дори не знам накъде се мъча да си пробия път — нагоре или надолу. Очите ми бяха широко отворени и пълни с вода. След това мракът стана зелен, а после бял, с врящите мехурчета вода и точно преди дробовете ми да се пръснат, изскочих на повърхността и поех дъх, като разпенвах водата около себе си като давещо се коте.
Водата ме повъртя още малко, но се улових отчаяно за хлъзгавата козирка в долния край на езерцето, встрани от стръмните скали. Най-накрая се изкачих върху козирката, поех си дъх, както бях на четири крака, докато бойният вик най-сетне излезе на свобода.
Чух гласа на Лексис да вика името ми, беше съвсем малка между каменните стени. Виковете й се отразяваха от съскането под мен. Пронизваше рева на водата, а аз се изправих да размахам ръце към нея. Тя протегна дрехите ми напред и ми даде знак да слизам.
Онази вечер, след като сплетохме тела под одеялата на моето легло, тя ме попита защо, по дяволите, съм го направил.
Искаше ми се да й изтъкна причина, по-важна от истинската, но най-доброто, което измислих, беше, че съм забравил какво изпитва човек, когато държи съдбата си в свои ръце.
— Ако може да я държи — рече тя, — то това няма да бъде негова съдба.
Спахме като вложени една в друга лъжици — нейната глава на едната ми ръка, а с другата бях обгърнал твърдия й корем. Аз непрекъснато се събуждах и й шепнех обещанието си, че всичко ще бъде наред. Казах й, че тя ще стане моя съпруга и че аз ще се грижа за нея вовеки веков.
На следващия ден отидохме в съда под студения дъжд. В четири и половина съставът от съдебни заседатели ме осъди за убийство. Вцепених се. Зави ми се свят. Съдебните пристави щракнаха белезниците върху китките ми и тръгнаха да ме отвеждат. Когато наближих вратата, дойдох на себе си и се обърнах да погледна Лексис. Очите й бяха като стъклени. Беше зяпнала. Бавно вдигна пръсти и тогава се появи Франк, сложи месестата си ръка върху рамото й и сведе глава към нея.
Аз извиках името й и отблъснах приставите назад, борех се, но те ме избутаха през вратата и някой я затвори с трясък.
16
Минаха почти три месеца на обработка, докато най-сетне бяха готови за мен в Атика, щатският затвор, печално известен със смъртоносния бунт в началото на седемдесетте. През това време бях изолиран в следствения арест в Сиракюз. Видях се на няколко пъти с Дон Парсънс. Той се закле, че ще обжалва чак до Върховния съд. Беше наел прочутия харвардски професор по право Алън Дършовиц. Но и двамата бяхме достатъчно наясно с правосъдието, за да знаем, че съдията не бе допуснал някакви процесуални грешки и че никой не можеше да отмени решение на жури от съдебни заседатели.