— Напих се. Това добро ли е за мен?
— Това не е смъртен грях. Дори свещениците пият вино.
— Ти яж — рече завалено тя. — А аз ще изпия още едно вино и после ще ме откараш до дома.
— Ще поръчам и за двама ни.
Разговаряха тихо, докато сервират храната. Франк я насочи да говори за това колко прекрасни са били последните две години от живота й. Водеше я назад и назад, докато най-накрая не стигна до тях.
— Знаеш ли, майка ми все още смята, че ти и аз в крайна сметка ще се съберем — рече той. — Смята, че ти си от онзи тип жени, които могат да простят една грешка, но не знам…
— Ти просто си мъж, Франк — рече тя с лукава усмивка и отпи глътка вино, — а мъжете лъжат. Всички до един.
Франк само я изгледа.
Най-накрая поднесоха ястията им и той започна да яде на големи залци, но повече внимаваше чашата на Лексис да бъде непрекъснато доливана. Тя дори не посегна към вилицата си. Сервитьорът отнесе чиниите и се завърна с малък поднос с високи и тънки чаши. От замръзналите им стени се виеше пара.
Франк взе едната и я вдигна към Лексис.
— За забравата — рече.
Тя кимна, взе чашата, чукна я о неговата и я обърна на екс. Изпиха още по две и Лексис започна да губи фокус.
— Трябва да те заведа у дома — каза Франк.
— Да — прошепна тя.
Франк я отведе до колата отново за ръка, помогна й да се настани и бързо заобиколи автомобила отпред. Бързо потегли и паркира в задната част на алеята, по-далеч от „Тъск“. Помогна й да тръгне по алеята; тя залиташе.
— Ключовете ти у теб ли са? — попита той.
Тя се разрови в чантичката си и я изпусна върху тухлената настилка.
— Вие ми се свят — измърмори тихо.
Франк вдигна чантичката и повлече Лексис към зелената врата. Набра кода и почти я понесе по стълбите, обгърнал с една ръка кръста й, а с другата държеше ръката й. Стигнаха до вратата й и той изсипа чантичката върху стъпалото под светлината на малка лампичка. Бронзовият ключ проблесна пред очите му. Наведе се, без да я пуска и го взе от купчинката вещи, без да си дава труда да ги събира. Вкара го в бравата и вратата се отвори.
Франк я улови през рамо и я внесе вътре, където я положи по очи върху голямото легло шейна. Върна се до входната врата и с треперещи пръсти събра съдържанието на чантичката, като огледа и стълбището. Беше пусто. Чу шумна група да се изкачва, докато затваряше вратата и спускаше резето.
Когато се върна в спалнята, върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка. Сърцето му се разтуптя, докато се събличаше. Лексис беше облечена с пола и леко се възпротиви, когато той свали ципа й и я свлече надолу. Обувките й му харесаха — черни, с високи токчета — и предпочете да ги остави.
От собствената си купчина дрехи извади автоматичен нож, който се отвори с достатъчна сила, за да изтръпнат кокалчетата на пръстите му. Мушна острието под копринена й блуза, прекара го по цялата дължина на тънкия й гръбнак и разкри гърба й, като спря само за да среже ремъка на сутиена й.
Главата й лежеше странично и косата й бе паднала върху лицето. Опитваше се да я издуха, за да може да диша и Франк мушна пръсти под нея, отмахна я и си спечели усмивка от нея.
— Реймънд — прошепна тя.
Собствената му усмивка се изкриви, но си остана широка. Целуна я по врата, дишаше в ухото й и потърка с наболата си брада кожата й, докато настръхна.
— Аз съм, мила — рече той.
— Франк? — възкликна и тялото й се вдърви. Дишането й се ускори и тя поклати глава в знак на отрицание.
— Ш-ш-ш-т — прошепна той.
Пръстите му се промушиха под ластика на тъмночервените й бикини. Разцепи копринената материя и оголи луната на задничето й под дебелите си търсещи пръсти.
— Всичко вече ще бъде наред, мила — рече той с дрезгав шепот. — Аз съм Франк и ще се погрижа за теб, досущ като него…
Книга втора
Бягство
Ала тогава той се погнуси от такава позорна смърт и бързо премина от отчаянието до парещата жажда за живот и свобода.
17
Ден на преместване.
Вдигам глава към оловното небе и примигвам. Снежинките се носят спираловидно надолу и се топят върху бузите ми. Сержантът, началник на карцера в Грейт Медоу, пристъпва зад гърба ми и ме фрасва силно с палката си в долната част на гръбнака. Свличам се на една дрънчаща купчина заедно с веригите си. Другите се смеят, доволни, че най-накрая са се отървали от мен, но тътрят крака твърде далеч от устата ми. Чувал съм тъмничарите неведнъж да казват, че ухапването от човек е по-опасно, отколкото кучешкото.