— Сбогом, тъпанар такъв — изръмжава сержантът.
Двама тъмничари ме вдигат под мишниците и ме влачат по ледената настилка към заснежена синя камионетка, украсена с жълтия щатски герб. Ръцете ми са закопчани в белезници. Ключалката на белезниците е покрита с черна метална кутия, за да не мога да я отключа. Самата кутия има катинар с верига, която обвива кръста ми. Краката ми също са оковани заедно непосредствено над глезените.
Двамата тъмничари са зад мен, тъй че не мога да ги виждам. Сержантът по транспортирането седи до шофьора. Не могат да ме приковат към пода на камионетката. Това ще е незаконно, защото ако я преобърнат и аз загина в горящото возило, никой от тях няма да стигне до държавна пенсия.
Обещано ми е пътуване направо до карцера където и да отивам, тъй че да не си давам труда да правя каквито и да било бели. Наричат ме смахнат, но аз не съм чак толкова луд. Изолирането, или карцерът, ми помага да не си фантазирам за онзи живот, който някога имах. Знам от дочутото какво означава да бъдеш в затвор с максимална сигурност. Всред обичайното затворническо население един мъж не може да остане дълго мъж. Бил съм в системата малко над осемнайсет години и това никога не ми се е случвало.
Снегът продължава да вали и аз задрямвам. Някъде по средата на някакъв шантав сън, в който баща ми, Черната костенурка и Франк изкопават сандъци със злато от кариерата, се будя от шума на намаляващата скорост камионетка. Чувам скърцането на отварящата се огромна врата, но докато дойда на себе си, вече сме вътре, обградени от метална мрежа с бодлива тел отгоре. През другото прозорче тринайсетметрова бетонна ограда е обляна от светлината на халогенните лампи, монтирани на вишката на охраната. Масивните стоманени порти се затръшват с трясък зад нас и мрежестите врати пред камионетката се отварят, за да ни пуснат в охранявания периметър.
Изблъскват ме навън — в потопа от светлина и студ. Хриплив писък процепва въздуха. Хиляди отчаяни дрезгави гласове в океан от агония. Вдигам глава и в следващия миг знам, че това е адът. Небето е като оживяло, пулсиращи ята от черна паплач се носят по индиговосинята равнина. Врани. Хиляди и хиляди врани.
Друго грачене привлича вниманието ми. То е човешко. Един тъмничар с вълнена шапка и набола синкава брада върху мазното лице, с ядна жълта усмивка ме ръга в стомаха с палката си.
— Корав пич, а? — казва.
Запазвам изражението си неподвижно и го гледам право в очите.
— О-о-о, ама ти си бил наистина лош — хили се онзи. — Много съм изплашен.
След това се изкикотва още веднъж и ме бутва към входа на пететажната каменна сграда. Блокове от килии с квадратни прозорци, зарешетени с ръждиви железа.
Камъкът над и около входа е по-различен от този на сградата, която се простира от двете му страни.
Около входа грубо издяланите камъни са високи и тесни, с издадени напред хоризонтални блокове и тесни портали. Тази груба каменна украса се издига до линията на покрива на килиите. Докато минавам под готическата арка на вратата, съм поразен от приликата й с кулата на църква.
Тъмничарят ме вкарва в асансьор. Вече са двама, застанали срещу мен. Гледат ме злобно. Синята брада шляпа с палката по дланта си. Дълги тесни пръсти с изострени нокти. Кожата им е бледа, от кокалчетата стърчат косъмчета. Познавам този тип хора. Момчето, тормозено от бабаитите в гимназията. Сега е получило възможността да тормози убийци и главорези, най-лошите от лошите. Сега той е бабаит. На такъв се прави.
Асансьорът спира и на излизане той ме сръгва в бъбреците. Сержантът зад писалището вдига глава.
— Седни — казва и аз сядам.
— Добре дошъл в Обърн.
Едва не се задавям със слюнката си.
Затворът Обърн. На седем мили от вилата в стил „Тюдор“ край езерото Скениателис. Току зад тези стени има ресторант, където съм се хранил. Казва се „Балуунс“. Предлага добра италианска кухня в сенките на западната стена. Затворът е тема за разговори на посетителите. Повод да се посмеят. В този град има заведение на „Дънкин донатс“. В ресторанта на Майкъл предлагат телешко „Франческо“. Има и пицария „Дадабос“. Кино. Барът на Кърли, където тъмничарите пият след работа. Места, втъкани в ресните на живота ми от старата книга с приказки.
Това обяснява враните. Стотици хиляди се спускат към градчето Обърн всяка зима. Напаст с библейски размери. Някои твърдят, че са проклятие върху предците, заради алчността им да приемат през 1812 година щатския затвор, вместо да станат столица на щата. Други казват, че враните ги привлича топлият микроклимат, създаван от уникалното съчетание на бетон, светлини и изпускателя на езерото Оуаско.