— Татко защо му е казал да напише Алън Франсис?
— Баща ти много се гордее с теб, Алън. Това парти му струва сума пари, затова, моля те, не се дръж като разглезено дете.
— Не съм разглезен — рече той и се намръщи. — Ето. Дръж, мамо!
Алън метна спираловиден пас, Лексис направи „кошничка“ с ръце, но топката я удари в гърдите и отскочи на пода.
— Ха! Никога не подавай на жена. Какво ще кажете за мястото? — попита Франк със силния си плътен глас, докато пристъпваше в залата с разтворени широко ръце, с изхвръкнал пред смокинга му корем. — Празникът за моето първо причастие бе в кварталния клуб. Я ми подай оная топка.
Франк пълнееше постоянно през последните четиринайсет години и сега тежеше почти сто и трийсет килограма. Лексис бе сигурна, че колкото повече дебелееше, толкова повече това му се харесваше. Започваше всяка сутрин с десетминутно вглеждане в огледалото, разчекваше устни, за да огледа зъбите си, играеше си с гъстите къдрави кичури, които вече посивяваха на слепоочията. Алън взе друга топка от масата и я засили в свистяща спирала през залата към Франк. Тя изплющя силно в ръцете на Франк, но той успя да я задържи.
— Видя ли?
Лексис изтупа праха от роклята си и поправи двукаратовите си диамантени обеци. Франк хвърли топката обратно и извади дълга кадифена кутийка от джоба на сакото си.
— Това е за теб — рече и й го подаде.
— Благодаря.
Още преди години бе престанала да му повтаря, че не желае повече бижута. Това бе диамантена огърлица, увенчана с петкаратов камък с формата на сълза.
— Благодаря ти, Франк.
— Ей — рече той, като я притегли към себе си и я прегърна, след което я пусна и тя го отблъсна. — Аз не съм само страхотен баща, нали?
Лексис се насили да се усмихне.
Оркестърът засвири и скоро залата започна да се пълни. Едри мъже със смокинги, червени папийонки и пояси. Жени с пискливи гласове с бруклински акцент, с вдигнати коси и на високи токчета. Второразредни политици. Букмейкъри. Съдии. Някои от приятелките на Лексис от борда на попечителите на музея „Гугенхайм“.
Лексис се извърна от приятелката си Мардж, когато чу Франк да поздравява стария си приятел Боб Рангъл. Рангъл бе облечен в отлично скроен черен костюм със сива копринена вратовръзка. Дългите му ръце бяха сбрани заедно, ноктите на пръстите — с перфектен маникюр. Беше си пуснал тънък мустак, навярно за компенсация на лъщящата му плешивина, която прозираше през преметнатите върху темето дълги кичури коса. Беше все още изправен, висок и малко костелив и изглежда бе покосен от същата болест, която караше жена му да върви с чупка в кръста и с високо вдигната брадичка.
— Жалко, че Дани не можа да дойде — каза Рангъл, имайки предвид дванайсетгодишната си дъщеря. — Успа се. В неделя следобед е трудно да задействаш дори Кейти, но като й казах, че и губернаторът ще присъства…
До него стоеше Кейти Вандерхорн, високата му съпруга. Произход — старите богати нюйоркски фамилии. Все още хубава, с дългата си кестенява коса и въпреки силния грим, въпреки бръчиците около очите и въпреки носа, който бе толкова прав, че никой не би могъл да изключи хирургическата намеса.
— Току-що прочетох книгата му — рече тя, — иначе, уверявам те, не бих била толкова заинтригувана.
— А онзи твой приятел от „Мерил Линч“ — Майкъл Блум — ще дойде ли? — попита Франк.
— Каза, че ще опита, Франк — отвърна Рангъл и погледна златния си часовник „Пиаже емперадор“.
— Все пак присъствието на губернатора тук означава нещо — каза Франк.
— В света на финансите връзките наистина са важни — рече Рангъл и присви близко разположените си тъмни очи към двамина шумни мъже, които се прегръщаха и се тупаха по гърбовете.
— Това там е Джо Намът — посочи с пръст Франк.
Лицата на семейство Рангъл останаха безизразни.
— Трябва да опитате от студения омар — рече Лексис и кимна към ледената скулптура на футболист, която се издигаше над масата с ордьоври.
— Благодаря ти, мила — каза Кейти и двете се отдалечиха.
— Господи, той е истински задник — рече Франк, — но ако мога да получа това финансиране… Къде се бави той? — продължи и погледна часовника си, а после — и към вратата.
— Не закъснява ли вече? — попита Лексис.
— Рейнджърите от охраната му обаче вече трябваше да са тук — каза Франк и се огледа. — И някои от хората му.
Точно в този момент в залата влезе мъж с вид на професор, със сива коса и очила в златни рамки, облечен в син костюм и с жълта вратовръзка. Името му бе Корнъл Рикс, заместник-директорът на организацията „Трууей“, връзката на Франк с кабинета на губернатора. Рикс видя Франк да приближава с разтворени ръце, прегърна го несръчно и го потупа силно по гърба.