Кимнах.
— Защо?
Поклатих глава.
— Ловът на патици — рече отново той. — Дето седиш в онези чакала, помниш ли? И слънцето още не е изгряло. А птиците налитат на рояци върху нас като насекоми. Прояснявай мозъка си, Реймънд. Колкото можеш по-често. Човек завъжда паяжини в главата си чак докато не умре. Те се разчистват едва в тези последни седмици. Защо Той постъпва така с нас?
Устните му продължаваха да се мърдат, но издаваше съвсем тихи звуци. Наведох се по-близо.
— … обещай…
— Искате да обещая? — попитах.
Той кимна и аз се приближих още повече.
— Ти ще отнесеш това — рече той и ме стисна още по-силно. — Само ти. Написах го сам. Тук. В Ню Джърси. Не го забравяй. Ще й го предадеш. Веднага като се върнеш. Веднага, Реймънд. И никой друг. Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми го?
В другата си ръка стискаше стандартен плик. Подаде ми го. Върху него бяха изписани името и адресът на жена: Селесте Оливър. Вгледах се в мътните му зелени очи, зачервени и насълзени, и взех плика. Той затвори очи и главата му се отпусна върху възглавницата. Мъжете в костюмите изглежда не разбраха за уговорката ни, а аз казах „довиждане“ на Роджър, макар че той вече спеше.
3
В единайсет сутринта в петък директорите на Ирокезката национална банка подписаха седемгодишен договор (с аванс) с „Парсънс и Траут“ да бъдат техни национални и регионални юридически съветници в двайсет и два щата. Метнах сакото си през рамо и на бегом се върнах до „Плаза“. Хвърлих всичко в един куфар и напуснах хотела и Ню Йорк за пръв път през последните четири седмици.
Пътуването до дома ми отне малко над четири часа със спирането за зареждане и хапването на сандвич. Вратата на черната ми аеродинамична кола селика супра остана отворена, след като изскочих върху тухления кръг с пилона с американския флаг пред „Парсънс и Траут“. Слънцето грееше силно през пролуките в облаците. Стисках договора между пръстите си и той шумолеше на топлия ветрец. Прескочих стъпалата право до прага, между дебелите, извисяващи се колони, които поддържаха фронтона на старата пощенска сграда.
„Парсънс и Траут“ бяха купили сградата евтино в края на седемдесетте и после я бяха реконструирали като историческа забележителност без да плащат данъци. И сега тя бе най-внушителната административна сграда извън Ню Йорк сити. Вътре, докато се изкачвах по мраморните стъпала към втория етаж, осъзнах, че фирмата вече щеше да бъде в състояние да задържи сградата. Бронзовите стойки на перилата. Ориенталските килими. Дреболиите от „Тифани“.
Дан Парсънс бе моят ментор и аз го обичах почти толкова, колкото и баща си. Беше висок и як, с къдрава бяла коса и кръгло румено лице, което лесно променяше цвета си. Трите години, откакто бе спрял да пуши, му бяха докарали малко шкембенце. Носът му бе месест, но не голям, а край очите му имаше множество бръчици, защото се усмихваше непрекъснато. Беше от онзи тип хора, които се усмихват, дори когато са вбесени. Имаше две деца на моята възраст, с които не си говореше, и по-млад син от втората си жена. Тя беше бивша „Мис Ню Йорк“ с изкуствени гърди, дълги мигли и страхотни, мускулести крака. Но освен това се смееше на вицовете на Дан и стоеше зад него и в най-тежките финансови кризи.
Кабинетът на Дан бе току до старата съдебна зала. Секретарката му спираше достъпа на хора, но аз спринтирах покрай нея. Завих рязко наляво и минах през тапицираните с кожа врати на старата съдебна зала. Стройни колони се издигаха на седем метра височина до тавана. Върху паркета играеха слънчеви зайчета, отразени от позлатените метални части на кристалните полилеи. Дан седеше в дъното на дълга дървена маса в другия край на помещението, под сянката на старото махагоново съдийско писалище. До него седеше Боб Рангъл, едва двайсет и седемгодишен, но вече председател на Републиканската партия в окръг Онондага.
На Рангъл му се присмиваха, но той бе тъй дяволски предразполагащ, че не можех да намеря сили да не го харесвам, макар мнозина други да имаха тези сили. Беше слаб мъж с големи, черни като корубата на бръмбар очи, сбрани близко до тънко носле и далеч под оредяваща му кестенява коса, която обичаше да зализва назад. Пръстите му бяха дълги и тънки и той обичаше да обгръща четирите пръста на едната си ръка с дланта и пръстите на другата и да върти, сякаш дава газ на мотоциклет, или се опитва да се набере на мускули. Когато се усмихваше, издадените връхчета на малките му бели зъби му придаваха вид на невестулка. Беше облечен в тъмен костюм с подплънки на раменете, електриковосиня вратовръзка и бяла риза с големи сребърни копчета на маншетите.