Охранителят говори по радиостанцията си, но остава извън клетката. Очите му са спокойни. Старецът се е изправил и оправя рамките на очилата. Помагам му. Той кашля, но не виждам кръв. Затътря се към вратата, облегнат върху мен.
— Пусни ни, Кларънс — казва старецът.
Кларънс ни оглежда. Има пепелявосива коса. Добре подрязана козя брадичка и мустаци. Очите му са постоянно тъжни; той са замисля за малко, след това кимва и раздрънква ключовете си. Пристига друг тъмничар. Той пази хулиганчето, докато Кларънс ни заведе в нашия резервоар. Чувам Кларънс да отговаря на някакви въпроси на фона на дрънчащите ключове. След това всички гласове стихват.
— Благодаря — казва старикът. Гласът му е тих.
Аз сядам и започвам да правя коремни преси.
— Чух ги да казват, че си прекарал в карцера почти двайсет години — казва старикът. Гласът му сега е малко по-висок.
— Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете мамицата ви! — крещи един от затворниците, лишен от разходка, но старецът продължава, все едно само вятърът е духнал.
— Нямаше нужда да го правиш, за да си в безопасност — продължава той. — Онова, което току-що направи за мен. Сега си имаш защита.
Изсумтявам при тази новина. Един крехък възрастен мъж, който щеше да бъде заклан, ако не бях там. Това е защитата ми.
— Ти не знаеш нищо — клати глава той.
— Това няма значение.
— Всичко има значение.
— Не и ако си на моето място — казвам на пустото пространство, сякаш говоря с Бога. — Това е животът ми. Това е моят свят. Не искам да бъда навън при онези животни.
— Отвъд стената?
— Стената ли? — казвам и ме напушва къс смях. — Не, имах предвид там. С ония. Аз не съм един от тях.
— Там е свободата.
— Свободата да бъдеш нечий задник — казвам. — Ти чий задник си, старче?
Старецът се прокашля. Гласът му придобива друг оттенък. В него се усеща острота.
— Аз оцелях тук. Има три правила, ако искаш да оцелееш. Първо правило: Никога не показвай, че се боиш. Второ правило: Никога не бъди плъх-пеяч. Дойдох тук през 1967-а — продължава той. — Бях на трийсет и четири години. Най-якият бик от блок А ми взе обяда първия ден. И каза, че през нощта ще му дам нещо повече от обяда. В два и половина отидох в залата за вдигане на тежести и му размазах главата с двайсет и петкилограмова гира. Отмъсти! Това е третото правило. То е най-важното. Ако не го направиш, се превръщаш в професионална жертва. Ти го определяш точно и то е точно. Не просто реакция, а планирано действие. Точно. То трябва да съдържа послание… Ако някой ти вземе цигарите, размазваш ръката му на кайма с пантите на вратата. Ако те блъснат, строшаваш коленете им. Ако докоснат храната ти, им изваждаш очите. Някой се опитва да те превърне в свой задник? Убиваш го. Повярвай ми, това е самозащита. Каквото и да ти направят, ти отмъщаваш десетократно, стократно, ако можеш. И те уважават за това.
Между нас се възцарява мълчание. Чувам куркането в стомаха си.
— Те какво направиха с теб, когато пречука онзи тип? — питам.
— Излязох от карцера през 1970-а, малко преди бунта. Не ми се наложи да трепя никого чак до 1979-а. Днешното хулиганче? Тъпи колумбийци. Отрових един от тях преди две години. Убих го с антифриз. Затова съм тук. Другите пратиха този хлапак да ме ликвидира, преди да съм излязъл от карцера. Изплашени са. Сега ще се снишат и никой няма да закача и теб. Това е играта. Не е необходимо да си къртица. Можеш да се преместиш при мен.
Отново се разсмивам.
— Ти какъв си? — пита. — Хомофоб ли?
— Добре съм си тук — отговарям.
— Ами книгите?
— Какво за книгите? — питам.
— Не можеш да четеш в дупката.
— Имам си сънища — отвръщам.
— Книгите са нещо повече от сънищата — казва той.
— Книгите са като огледало… за душата. Можеш да се огледаш. Да бъдеш чист. Това ще ти потрябва, когато излезеш. За да се впишеш.
— Няма никакъв смисъл да се излиза — отвръщам.
— Няма смисъл ли? — казва той с остър шепот, който само аз мога да чуя. — Ти какъв си бе, да не си освидетелстван луд?
— Вътре, вън, затворът си е затвор. На мен ми харесва да съм сам. И не ме интересува как изглежда душата ми.
— Аз нямам предвид затвора, момче — казва той. — Говоря за навън. Отвъд стената. За свободата.
— Дори не го споменавай — отвръщам и сърцето ми се разтуптява, без да се усетя. Аз също шептя: — Мога да крещя по-силно от съседа ти.