— Защо да не го казвам, като е истина?
— Не е истина — отвръщам. — Няма излизане оттук.
— Момче — казва той, — нямаш си представа…
Обгръщам с пръсти решетките. Устните ми допират стоманата и я вкусвам през драскотините в боята.
— Ти си тук повече от четирийсет години — изсъсквам. — Не си играй с мен, смахнат стар глупако.
Известно време цари тишина. Ушите ми пищят и се питам дали не съм си въобразил всичко това.
— Не си играя — прошепва едва доловимо старчето.
— Кой си ти?
— Лестър Коул — отвръща все така тихо. — Крадец и понякога убиец.
— Как? — питам. — Как можеш да го направиш?
— Тук ме харесват — казва той. — Имат ми доверие. Аз поправям всичко. Ако се запуши тръба и им трябва човек, който да се спусне долу и да гази из лайната, Лестър ще го направи. По всяко време. Денем или нощем. Просто помолете Лестър. Според началника на затвора, работата на затворниците е да си излежат присъдата и да поддържат тези сгради. А мен ме бива за това. Вода и канал. Електричество. Вентилационни тръби. Тъй че… имам възможности.
— Как?
— Търпение — казва той. — Имаме време.
— Още четирийсет години?
— Много по-скоро, момче — отвръща той. — Много по-скоро, отколкото си мислиш.
20
Сентър стрийт. Северно от Уолстрийт. Южно от Чайнатаун. Улица на могъществото, но сравнително непозната извън света на правото в Ню Йорк. Площад „Фоли“ — по средата й — неокласическо чудовище. Широки каменни стъпала, водещи към масивни източени колони и правосъдието. Зад фасадата — две дузини мъже и жени. Федерални съдии за Южния окръг на Втори район. Назначени пожизнено. Най-добрите и най-умните, изолирани от политическата система, за да се осигури безпристрастното им тълкуване.
Вилей не заема най-добрите покои, но не е и в най-лошите. Отливката на короната се нуждае от боядисване, но таваните са четири метра високи, а той има кожено кресло с висока облегалка. Помощникът му е завършил Харвард. Трети по успех. Висок, педантичен и рус, какъвто някога беше самият съдия. Съдия Вилей бръкна с върха на джобното си ножче под нокътя на палеца си, докато слушаше списъка на предстоящите дела. Широкото му чело се сбръчка.
— Какво беше това? — попита и спусна малкия си крак на пода, сетне погледна към помощника си над очилата за четене със сребърни рамки, кацнали върху миниатюрния му нос.
— Обжалване — отвърна помощникът. — „Реймънд Уайт срещу щата Ню Йорк“.
— На какво основание?
— Расова дискриминация. Индианец. В състава от съдебни заседатели не е имало индианец.
— Ха! — каза Вилей, усмихна се и поклати глава. — Дяволите да ме вземат. Не мога да повярвам. Но е пълна глупост. Кой е адвокатът? Да не би да е пак Дан Парсънс?
Помощникът погледна и кимна.
— Да. Откъде знаете?
— Това бе мое дело — каза Вилей, изправи се и отвори очи толкова широко, че помощникът му можеше да се взре в назъбените им зеници. — Убийство първа степен. Доживотна присъда без право на помилване. Осъденият бе на път да получи номинацията на Републиканската партия за освободилото се място в Конгреса. И щеше да спечели изборите. Важна клечка тогава, наполовина индианец и тъй нататък. Но чак пък дискриминация? С Парсънс бяха партньори в една фирма. Парсънс сигурно се е изчерпил откъм добрите идеи. Каква шибана ирония. Прати делото на Ким Мецалингуа. На нея ще й допадне и ще прати Парсънс да си събира партакешите, още преди да си произнесъл „По съкратената процедура“.
— Какво още? — попита Вилей и се зае отново с ноктите си.
Помощникът му се прокашля и продължи да чете списъка, докато не стигна до края му.
— Гледай да имам време за онзи процес за трафика на наркотици — каза Вилей, отвори шкафа да вземе палтото си и посочи с другата към помощника си: — Отдели му поне десет дена в графика ми. Не искам да се претупа. Писнало ми е от тези негодници, които тровят децата ни.
Взе куфарчето си и в този момент в стаята надникна секретарката му.
— Иван Линдгрен е — рече тя с бърз шепот.
— Мамка му — изсумтя Вилей. — Кажи му, че ме няма. Какъв нахалник.
Съдията се обърна и бързо отиде до вратата, която водеше към задния коридор. Пътят бе по-дълъг, но си струваше, ако искаше да избегне Линдгрен. Навън ръмеше лек сив дъждец и Вилей изтича до тротоара, вдигнал куфарчето над главата си. Мушна се в дългата лимузина, взе от седалката „Поуст“ и каза на шофьора си Джак да тръгва.
Джак потегли, но изведнъж спря рязко. Вилей свали вестника.