— Какво, по дяволите…
През свистящите чистачки видя Линдгрен, едър и непоколебим точно пред колата; от гъстите му кестеняви мустаци капеше вода, бръчките по челото му бяха обсипани с капки. Вилей изруга под носа си.
— Давай, Джак. Той ще се отдръпне.
Шофьорът се бе навел напред и стискаше волана с треперещи ръце.
— Аз… не мога.
Вилей хвърли вестника, начумери се и свали прозорчето си с няколко сантиметра.
— Махни се от пътя, лунатик такъв! — изкрещя той.
— Първо ще говориш с мен, по дяволите! — изкрещя в отговор Линдгрен.
Вилей огледа тротоара. Въпреки дъжда, хората се спираха да гледат.
— Какво?
Линдгрен заобиколи колата, без да откъсва ръце от лъскавата й полирана с восък повърхност, докато лицето му достигна процепа и пръстите му не уловиха спуснатото стъкло.
— Пет години — изсъска Линдгрен. — Пет години подготвяха делото, а ти си постановил, че онзи запис от подслушването е „недопустим“.
Вилей размаха пръст пред Линдгрен:
— Внимавай. Така не се говори със съдия. Не ме интересува кой е баща ти. Аз съм федерален съдия. Ти си държавен прокурор. Ще те отстраня по двайсет начина.
— Аз ще те…
— Какво? — попита Вилей, приближи лицето си към това на Линдгрен и се усмихна.
Физиономията на Линдгрен започна да се сбръчква.
— Те са убили трима души — рече той с разтреперан глас, пръстите му побеляха. — И са направили признания.
— Убили са главорези. Самите те — убийци. В случай, че не знаеш — рече Вилей, — в тази страна имаме конституция. Имаме закони. Предлагам ти да ги прочетеш.
— Можеше да отсъдиш и така, и иначе — каза Линдгрен и отпусна ръце.
— Аз съм съдия — отвърна Вилей. — Отговорен съм пред по-висша власт от собствените си желания. Може би някой ден, ако пораснеш, и ти ще станеш такъв. Карай, Джак.
Джак потегли със свирещи гуми, пак натисна рязко спирачките, след което тръгна отново.
— Господи — поклати глава Вилей. — Карай към центъра, Джак. Към Джино. И се постарай да не убиеш някого.
„При Джино“ бе вече пълно и Вилей си проби път през малката територия на бара към червената полуврата, водеща към гардероба. Обърна се и метр д’отелът се усмихна и потупа съдията по гърба, преди да го поведе към масата му. В ресторанта на Джино нямаше сепарета или уединени зони, залата бе открита. Добре осветена, претъпкана, като хората седяха около малките маси почти опрели гърбове. Червените тапети бяха украсени със зебри върху детска въртележка.
— Вилей седна срещу набит сивокос мъж със светлозелени очи и пръстен с диаманти на кутрето и каза:
— Не би ли потърсил следващия път някое място, което да не бие толкова на очи? Господи…
— Аз съм юрист. Ти си съдия — каза мъжът със силен акцент от Ню Джърси. Беше с тъмнокафяв костюм и жълта вратовръзка. — Какво толкова има, по дяволите? Нямаме нищо за криене. А и това е едно от малкото места, където може да се предаде едно куфарче, пълно с пари, без никой да забележи. Мястото е истинска златна мина, и то само в кеш. Не ми ли вярваш?
Появи се сервитьорът със сива жилетка и черна вратовръзка. Сервира солети и им се поклони.
— „Пелегрино“ с лимонов сок — каза Вилей.
— Няма ли да ядеш? — попита адвокатът и повдигна дебелите си сиви вежди. — Аз ще взема бъбрек соте.
— Само „Пелегрино“ — каза Вилей на сервитьора и се наведе напред над масата. — Престани да си играеш. Иван Линдгрен едва не ме нападна преди малко. Давай да приключваме с тази работа.
Адвокатът с дебелия врат се облегна усмихнат и извади нещо от джоба на сакото си.
— Нервничиш. Нервничиш — повтори. — Но не чак толкова, че да не вземеш нещичко за госпожата.
Той постави на масата годежен пръстен с шесткаратов розов диамант. Вилей бързешком го покри с длан и се огледа, преди да го мушне в джоба на тъмносивия си панталон.
Адвокатът се изкиска.
— Не, не си чак толкова нервен, като дойде ред за това. Един милион долара. Толкова струва. Рядък камък за рядък камък.
Вилей присви очи и попита:
— А парите?
Адвокатът сбърчи чело и рече:
— Аз съм мъж на честта. Като кажа петстотин хиляди в брой плюс пръстена, значи толкова. Просто ти казвам, че получаваш най-вкусното печено ребро на цената на един хамбургер.
Наведе се напред и сниши гласа си:
— Може би все пак следващият път ще има малка отстъпка, а?
Сервитьорът донесе на адвоката чаша червено вино, след това постави чашата на Вилей с лимонов сок и лед и я допълни от зелена стъклена бутилка.
След като си тръгна, Вилей отпи глътка, погледна часовника си и попита: