Главата ми се завърта от усещането за свобода, но се боя от мисълта, че си подлагам врата под секирата заради една луда идея на някакъв старец, който може да е побъркан, макар и да е блестящ ум. Гледам право напред, докато ме конвоират по стъпалата на блок А. Мисля си за първото правило. Струва ми се, че чувам тихо подсвирване, но се правя, че не съм го чул. Мисля си за третото правило. Точно отмъщение. Дали тази свирка означава, че трябва да избия зъбите на онзи, дето подсвирна?
Кларънс ме предава на друг тъмничар и казва, че ще продължаваме да се виждаме. Другият раздрънква ключовете си и отваря кутията с лостовете.
— Отворете първи — казва той и дръпва един от бронзовите лостове.
Чувам как вратата тихо забръмчава. Тъмничарят раздрънква отново ключовете си и отваря решетестата врата, водеща към първи отряд. Влизам. По цялото протежение на стената, затворниците са допрели лица до решетките, за да видят новото „месо“. Изглеждат като животни в зоологическа градина. Някои дюдюкат и мяукат. Някои се смеят и пискат. Лестър стои в полумрака на двойната килия, редките туфи на бялата му коса сякаш светят. Огромните му очи греят, а усмивката му показва колко много се е нуждаел от зъболекар в детството си. Влизам вътре, вратата забръмчава и се затваря. Най-накрая ключалката й изщраква и аз изпитвам облекчение, като поемам изкривените пръсти на Лестър.
— Добре дошъл — казва и раздрусва ръката ми.
Сега виждам, че стените и тавана са облепени с музейни постери. Репродукции на прочути творби от Европа и Съединените щати.
— Какво е това? — питам.
Сините му очи светват и се сбръчкват в ъгълчетата си.
— Изненада, момко — отвръща. — Досега не съм ти казвал какъв крадец бях.
Знам, че е убил човек по време на кражба. Това бе единственото, което ми отговори на въпроса защо е тук.
— Значи такива неща си крадял? — попитах.
— Пикасо, Миро, Рубенс, Дали, Моне, Касат — отвръща той. Той сияе и е изправил в цял ръст прегърбената си фигурка. — Дори един малък Ван Гог. И бижута — също.
Подсвирвам, за да му доставя удоволствие, навеждам се към стената, за да разгледам яркото червено цвете на един Рембранд, но не бих казал, че това ме вълнува кой знае колко.
— Предполагам, че много хора биха прибягнали до убийство за такива неща — казвам.
— Какво, по дяволите, те накара да го кажеш? — пита ме той с такъв тон, че ме принуждава да се обърна. Виждам, че лицето му е помрачняло.
— Ами…
— Убих охранителя, защото иначе той щеше да ме убие — казва Лестър, вдигнал крив пръст във въздуха. — Грешно е да се убива, освен при самозащита. Няма друго оправдание. Никакво.
— Да, май е така — казвам и веждите му се отпускат.
— Бях влязъл за картините на Ван Айк „Разпятието“ и „Страшният съд“ — продължава той. — Взех ги. Тъкмо щях да излизам. А онзи дори не бе на смяна. Искаш ли да знаеш за какво умря?
— Заради една писалка — отговаря сам Лестър. — Жена му му подарила сребърна писалка за годишнината от сватбата им. Той я забравил, върнал се да я вземе и ме забелязал да се катеря по едно въже. Стреля три пъти и не улучи. Аз го уцелих…
— Добре подредените малки неща могат да повдигнат планина — казвам. — Това май важи и за недобре подредените малки неща. Горното легло ли да заема?
Лестър потрива бялата четина на брадата си и ме поглежда.
— Това Аристотел ли беше? — пита.
— Не, баща ми.
— Вземи горното.
Покатервам се и го опитвам. Таванът е на петдесет сантиметра от лицето ми. Гледам репродукция на „Корабът с роби“ от Търнър от Музея на изящното изкуство в Бостън.
— Боже мой, Лестър. Какво ще кажеш за нещо по-жизнерадостно? — питам. — За гледане, имам предвид.
— Разбира се — отвръща той. — Нещо от по-ранен период?
— Като например от Ренесанса или нещо такова? — питам.
— Прекалено далеч е. Имах предвид рококо — казва Лестър и отдръпва на една ръка разстояние цветната репродукция, за да я огледа. Широк сноп слънчева светлина се процежда между дърветата и осветява елегантно облечена млада жена на люлка. — Това е „Люлката“ от Фрагонар.
— По-хубава е.
Цветовете са приятни и всичко в картината излъчва щастие. След това снишавам глас и добавям:
— Не биваше да те занимавам, нали и без друго няма да останем дълго тук?
Лестър също снишава глас и отвръща:
— Не ни е нужен Айнщайн, за да ни обяснява относителността на времето.