— Което означава? — питам. — Седмица? Месец? Година?
Леглото под мен изскърцва и лицето на Лестър се появява до ухото ми. Големите му очи са станали огромни. Долавям в дъха му мириса на морковите от закуската.
— Всеки инструмент в този затвор стои върху специално изрисувана дъска — казва той. — Знаеш ли какво означава това?
— Не.
— Дъска с формата на инструмента, боядисана в черно — отвръща той. — Ако някой инструмент липсва, какъвто и да е, затворът се блокира. Всички биват претърсени. Всичко се претърсва. Падат глави… Бях в работилницата през 1970-а, когато избухна бунтът — продължава той. — Сдобих се с лента от ножовка, длето и обущарски чук. По-ценни от един Рембранд. По ценни от кралските бижута. И ще имам само един шанс. Знам, че ти си по-различен, момко. Че не си едно от онези животни. Ти ми спаси живота, без да имаш причина да го правиш, а аз мога да се възползвам от силата ти. Затова ще те взема със себе си, ако мога, но няма да ти позволя да ме пришпорваш.
Пръстът на Лестър се забива в тавана, след което той изчезва от полезрението ми. Леглото му изскърцва, след това той утихва. След малко започва леко да похърква.
Затварям очи. Той е блестящ ум, но е луд. Един самотен стар мъж, който иска да обича някого. Аз не мога да остана тук. Ще ме гепят още преди да е изтекло и едно денонощие. Ще трябва да цапардосам тъмничаря, когато ни извеждат на обяд. Стискам силно очи и се опитвам да забавя дишането си.
22
Лестър простенва и леглото започва да скърца. Момичето от картината над мен се смее. Роклята й е издута от вятъра и се виждат фустите й. Леглото простенва и лицето на Лестър отново е до ухото ми.
— Трябва да спиш колкото е възможно повече през деня — шепне той. — Ще работим нощем.
— Какво ще правим?
Лестър се оглежда. Сваля очилата си. Очите му се разширяват и примигват. Пръстите му мачкат пластмасовото мостче на очилата. Обръщам се на хълбок, за да виждам по-добре.
— Ще дупчим — прошепва. — С теб ще стане два пъти по-бързо. Не знам за колко време. Може би дванайсет месеца. Виж, момче.
Лестър изчезва и аз се спускам от леглото си. Той отива до решетките, вслушва се, после се връща и се надвесва над тоалетната. Аз — също, близо до него.
— Всяка килия е стоманена кутия. Първокачествена стомана за парни котли — продължава да шепти той. — Но затворът е бил преустроен през 1930-а, след бунта през 29-а, затова стоманата е стара. Дори молекулярната структура на стоманата е в постоянно състояние на разлагане, в стремеж към хаос.
Когато ме вижда, че го гледам малко странно, добавя:
— Всяка материя се стреми към хаоса. Когато през лятото е горещо, отходната тръба от тоалета се поти като луда. За седемдесет и пет години дори безшевната, дебела половин инч стена на тръбата отслабва.
Той поглежда през рамо, след това размазва с палец метала, близко до тоалетната. Забелязвам малка дупка, запълнена с някакво черно вещество.
— Запълвам дупките с боя за обувки — казва той. — Всяка нощ. Ще работим нощем. След като изгасят осветлението, те правят обход на всеки час. От крайната килия се чува дрънкането на ключовете, преди още тъмничарят да е отключил вратата, за да влезе. Разполагаш с достатъчно време да се качиш в леглото си.
Лестър отново изглежда мъдър. Пръстите ми треперят, когато посягам да пипна дупката.
— Какво има оттатък? — питам.
— Тясно метално мостче — отвръща той. — Достъп до всички тръби, проводници и вентилации. От 77-а насам три пъти чупих свредла и пусках парчетата долу. Нужна ми бе година да намеря това парче. Там долу е подземието, резервоар за лайна и пикня — десет инча мръсна пяна. През 99-а ме пуснаха долу да отпуша една тръба и тогава го намерих. Навремето криехме всичко по себе си, натиквахме го в задника, но през 98-а захитряха. Сега имат „Шефския стол“. Метален детектор, върху който сядаш; но очилата ми вършат чудесна работа. Адски хубаво е да не ти се налага да изравяш парчето всяка нощ.
Поглеждам го да се уверя, че не ме будалка, но погледът му е закован върху мократа стомана. Изправя се, напъхва парчето свредел в дебелата рамка на очилата си и ги слага отново. Наглася ги върху орловия си нос и сякаш по поръчка обявяват, че е време за обяд.
Лестър ми се усмихва и казва:
— Да отиваме да ядем.
Не ми харесва как ни подкарват като добитък от блока и през двора към столовата. Нервен съм, чува се цвъртене, но не знам откъде идва, а и никой не ме докосва. Аз пък не поглеждам никого в очите. Не искам да ги знам. Дори не искам да ги виждам.
Вземам вареното месо и увехналите зеленчуци, които ми тръсват върху подноса и следвам Лестър до кръглата седалка, която се изнася изпод масата на метален прът. Плотът на масата е стоманен, като подноса. Двама бели мъже сядат срещу мен. Единият е блед и плешив, с неподстригана кафява брада.