— Това е Карл — казва Лестър и му кима. — Карл, запознай се с Реймънд. А това е Джъстин.
Джъстин е по-млад от мен — около трийсет и пет годишен, с мръсна руса коса, вързана на конска опашка, с мускулест торс. Ръцете му са покрити с татуировки. Зелено-оранжева змийска глава се подава изпод яката му и езикът й ближе адамовата му ябълка. Някаква лапа с нокти се протяга към ухото му.
— Джъстин не говори — казва Лестър. — Но е наш човек.
Карл се оригва и се хили като хлапак.
— Все още откриват трупове подир Карл — казва Лестър, сякаш си говорим за великденски яйца. — Но тук не би сторил никому зло. Тук му харесва, нали, Карл?
— Манджата я бива — отвръща Карл.
— Не може да стори никому зло — казва Лестър. — И не го иска. Мисля, че тук се чувства в безопасност. И той не е единственият.
След обяд излизаме в южния двор, където са тежестите. Половин футболно игрище, пълно с ръждясали машини и щанги със заварени тежести, тъй че никой да не може да ползва лостовете като оръжие. Тежестите са подредени в квадрати, всеки от които е боядисан в различен скапан цвят. Лестър обяснява, че избелелият червен район принадлежи на „Кървавите“. Жълтият — на латино кралете, а синият — на мюсюлманите сунити.
— Ако искаш да ги ползваш, момко — казва той, — единствените, до които ще те допуснат са тези на „Мръсните бели момчета“.
— Кои са техните?
— Зелените — казва и посочва. — Може би ще успея да те въведа без неприятности.
Виждам тълпа бели, повечето млади мъже с татуировки. Половината от тях са дългокоси. Работят с тежестите като миньори. Сериозно и методично. Джъстин е един от тях.
— Мисля да пасувам.
Тръгваме по песъчливия асфалт току до телената ограда на района за вдигането на тежести. Завъртам глава и оглеждам различните мъже. Никой не отвръща на погледа ми. Започвам да усещам, че двамата с Лестър сме в безопасност.
Лестър поздравява някакъв тъмничар, когото не съм виждал досега. Тъмничарят се усмихва и отвръща на поздрава. Вижда се, че харесва Лестър.
— И какво следва, като стигнеш до металната пътечка? — питам, когато се отдалечаваме достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Чух Кларънс да разговаря с друг тъмничар за бягството от Елмира миналия месец. Споменаха, че никой не е успял да избяга оттук след като затворът бил преустроен през 30-те.
— Никой не е успял — отвръща той, поглежда безоблачното синьо небе, като заслонява с ръка очи. — След като излезеш от стоманената клетка, блокът е просто една здрава бетонна кутия. Ако успееш да излезеш и от нея, стигаш до стената. Тя е метър и двайсет дебела и основите й са тринайсет метра под земята.
— Значи сме прецакани — казвам.
Той спира и ме поглежда. Очите му святкат и той се усмихва.
— Толкова е просто, че никой не се е сетил за него — казва. — А ако някой се е сетил, не е имал търпението да го направи.
— Да направи какво?
— Да избяга по обратния път — отвръща той и тръгва отново. — След като излезеш от килията, трябва да измислиш как да излезеш от блока. А сетне — как да преодолееш стената. Тъпанарите тук, които са успявали да излязат от килията, просто се лутат по тунелите няколко дни, след което почват да крещят за помощ. А аз го направих по обратния път — казва той. — Вярно, отне ми почти четирийсет години, но толкова са необходими, момко. Когато излезем от онази килия, блокът и стената вече ще са преодолени.
— Как?
Време е да си вървим и ние го правим, следвайки тълпата, която се е скупчила до задния вход на блок А. Внимавам да не настъпя някого и скоро виждам белите туфи на лестъровата коса през трима души от мен. Озовавам се в група от чернокожи, които ме притискат. Никой от тях не гледа към мен. Единият е с дебели очила. Виждам мрежичката на косата му и голите рамене като едрокалибрени гюлета. Виждам буза с два дълги белега и сплетени кичури коса. Подушвам миризмата на варено говеждо и острия мирис на човешко тяло.
Опитвам се да премина напред, но не мога и сърцето ми се разтуптява още по-силно. По челото ми избива пот, дланите ми са вече влажни. Две големи ръце ме хващат за задника. Мокри устни докосват ухото ми.
— Ще те направя моя кучка — казва той. — Малък бял сладуранчо.
Пръстите му пробват процепа на панталоните ми. Аз крещя и скачам, и размахвам ръце.
— Ей, човече.
— Какво бе, мамка му?