Купър говори нещо със старика, след това обяснява:
— Тогава тя му била любовница.
— И разполагате с бухалката? — питам Купър.
— Тя е била заровена в градината точно там, където той каза — отвръща Купър. — Кръвната проба съвпада. Трябва да ексхумираме трупа й и да направим ДНК тест.
Обръщам се към градинаря:
— Не ви обвинявам, господин Оройо, но можете ли да ми обясните защо не казахте всичко това на полицията?
Оройо изглежда смутен и Купър превежда.
— Вече ми каза. Той не бил там да говори. Бил там да работи, да коси трева. Да сее цветя. Да работи, а не да говори. Това прави и сега. Работи. Не обича тези приказки…
Оройо вдига капака на контейнера за боклук, повдига торбата си и я мята, след което затваря капака с трясък.
— Той знае ли, че го намерихме заради чека за десет хиляди долара, който Вилей му е написал след смъртта на жена си?
— Съжалявам, господин Коул — казва Купър и повдига рамене. — Но той се придържа към версията си. Че това е премия за добрата му работа. Каза, че така правели американците.
Купър подава на Оройо плик, за който знам, че е тъпкан с пари, и без да ме погледне старикът се връща вътре.
— Ето докладът на лабораторията за бухалката, както и докладите на полицията и на съдебния лекар — казва Купър. — В тях се твърди, че се е заплела в такелажа. Онази нощ имало силен южен вятър, който блъскал лодката и трупа в някакъв каменен кей доста време. Ето защо навярно не са заподозрели нищо, след като е строшил главата й.
Вземам плика от него и разглеждам известно време докладите на синкавата светлина.
— Не знам какъв свидетел ще бъде — казва Купър и сочи с глава към вратата. — Струва ми се, че ще ви бъде нужен, поне да направи връзката с бухалката, но инак бе трудно дори да го накарам да направи това.
— Не се безпокой — казвам, — няма да му се наложи да свидетелствува.
— Уф, така както ни обяснихте нещата, си помислих, че ще се опитате делото да влезе в съда.
— Ще влезе — казвам, докато прибирам книжата в плика. — Той сам ще се осъди.
Купър ме поглежда неразбиращо. Благодаря му и си тръгваме.
44
Качвам се на 690-запад и напускаме града покрай езерото Онондага. Когато бях млад, това бе най-замърсеният водоем в света. Ако човек застанеше на върха на хълмовете от шлака, можеше да подуши отходните води, които кипяха в плитчините. Най-лошото беше обаче онова, което не се виждаше. Езерно дъно, върху което къкреше гнойна яхния от мръсотия, отровена с живак и оловна тиня.
Чета, че в наши дни вече го оздравяват. Драгират. Каптират. Пречистват каналните води. Изсмукват отровата с помпи така, както се прави след змийско ухапване.
Слънцето отдавна е залязло и заревото в розово и тъмночервено на запад се отразява върху развълнуваната вода и я обагря в кървавочервено. Свалям прозорчето и подушвам въздуха. Нищо.
Бърт откъсва поглед от водата, поглежда ме и казва:
— Казват, че вече можело да се лови риба в него.
— Не бих го направил.
— Аз — също. Не и за ядене. Ей, пропусна отбивката.
Минаваме край надлез, който води към Скениателис.
— Има едно място, което искам да видя пътьом — обяснявам му аз.
Качваме се на „Трууей“ и слизаме от магистралата при Уийдспорт, след това навлизаме в Обърн. Затворът грее, осветен от халогенните прожектори и аз извивам глава към него, докато се носим покрай стените му. Минавам по моста и спирам на паркинга срещу ресторанта на Кърли. Слизам и Бърт ме последва. Вървя към мрачната гора, преминавам по моста, където бе убит Лестър. Долу водата ромоли през скалите. Подушвам гъстите треви по бреговете. Над високата тринайсет и половина метра стена се вижда силуетът на надзирател, който върви от едната остъклена вишка към другата. Стъпва с един крак върху долното перило и се навежда към двора, облакътен на горните перила.
Би могъл да бъде онзи тъмничар, който уби приятеля ми. Думите на Лестър звънят в топлата нощ.
„Би могъл да си живееш живота. Това не е ли достатъчно, за да пожелаеш свободата?“.
Слушам ромона на водата и усещам полъха на нощта около себе си. Притежавам красива жена, която ме обича, и съм безумно богат. Прокарвам длани по ронещата се стена, пръстите ми докосват хладните гладки камъни, които се подават изпод неравния бетон. Думите на Лестър продължават да звучат в съзнанието ми и аз прошепвам:
— Да, така ще бъде.
— Да не би да си лежал тук, или нещо такова? — избучава тихо Бърт.
Кимам, без да откъсвам поглед от стената. След това го поглеждам и казвам: