— И защо да рискувам да лежа още?
— За какво говориш?
— Искаш ли да пийнем нещо?
— Разбира се.
Прекосяваме улицата, като едва избягваме един очукан пикап с развален ауспух, и влизаме в „Кърлис“. Момичето на входа — едра блондинка с викингски плитки и дебели устни — ни се усмихва и кима, а ние се насочваме към бара. Хората там са подредени в редици по трима-четирима в дълбочина, но Бърт си пробива път и се пресяга над няколко глави, за да вземе двете бири „Молсън голдън“ от бармана.
Бирата изсъсква в устата ми. Стомахът ми е празен и тя веднага атакува главата ми, отпуска напрегнатостта в гърдите. Повтарям си думите на Лестър и клатя глава. Когато усещам нечий лакът в гърба си, приближавам повече към Бърт. Онзи, който е зад гърба ми, заема освободеното пространство и аз получавам нов удар с лакът на фона на изригналия смях.
Обръщам се и вдигам ръце, готов да отблъсна онзи, дето ме сръга, и виждам три униформи. Тъмничари от затвора, дошли да изпуснат парата. Синкавата четина по бузите на онзи, който ме сръга, предизвиква повдигане в стомаха ми. Той се обръща да ме изгледа свирепо и цялото ми тяло изтръпва. Синята брада.
Той казва:
— Проблем ли имате?
— Ти ще имаш — изръмжава Бърт, избутва ме настрани и изпъчва корем към Синята брада, — ако не се държиш възпитано.
Когато погледът на Синята брада се отмества от мен, разбирам, че не ме е познал и страхът ми се изпарява. За него аз съм просто турист, слабак, който може да бъде сплашен.
— Този тип ме бутна — казва Синята брада, но вече с тон, който е подходящ по-скоро за оплакване и отстъпва от надвисналия Бърт.
Бърт поклаща глава и се извръща. Чувам го да казва под носа си:
— Тъпанар.
Дори след като Синята брада и приятелите му се стопяват в тълпата, продължавам да виждам черните му очи и усещам четината му да дращи ухото ми. Гаденето ми бързо се превръща в омраза, след това завира до ярост и трябва да изляза. Изхвърчавам през вратата в нощта и поемам дълбоко дъх и миризмата на треви. Лестър грешеше. Не е достатъчно да си свободен. Правилото за безпощадното отмъщение е също толкова валидно навън, колкото и вътре, в затвора.
Когато с Бърт стигаме в Скениателис, вече е тъмно. Хора с къси панталони и с пуловери завързани на врата се разхождат по тротоарите. Уличните лампи на стълбове от ковано желязо светят досущ както преди, когато градчето е било спирка на „Пони експрес“. Пред нас е паркът „Шотуел“ на брега на езерото, тясна, зелена морава между улицата и водата. Хората са постлали одеяла под високите смърчове, за да могат да слушат старомодния духов оркестър, който е разположен в големия бял белведер. Лодки, пълни с цели семейства, се люшкат по водата, закотвени наблизо до шоуто.
Малко преди да наближим двестагодишната странноприемница „Шърууд“ забавям крачка и завивам по „Уест лейк стрийт“. Бърт се размърдва на мястото си.
— Няма ли да отседнем там? — пита и кима към странноприемницата.
— По-нагоре.
Бърт замълчава.
Покрай улицата се издигат къщи като джинджифилови кейкове или дървени сгради от началото на века. Пред нас пътят става по-тъмен и завива надясно. Намалявам скоростта и чувам тихия стон на Бърт, когато завивам между двете колони на железните порти, отворени, за да ни посрещнат с добре дошли. Докато другите сгради на улицата са нарочно осветени, ние караме по криволичеща алея под тъмните сенки на извисяващи се кленове и виждаме само неясните очертания на къща пред нас.
— Това е неговата къща, нали? — пита Бърт.
— Чия? — отвръщам спокойно, спирам колата и изгасвам светлините.
Изшиленият покрив на мансардата и кулата в стил „Втората империя“ оформят назъбен силует на фона на нощното небе. Старите дървета, чепати и шумящи, се надвесват над нас и над прозорците. Верандата е хлътнала в единия си край и дори в нощта може да се види белещата се бяла боя върху моравата.
— Баба ми разказваше приказката за Уендиго — казва той. — Чувал ли си я? За птичия дух, който връхлетява хората нощем и ги отвлича? Уендиго влачи жертвите си току над върховете на дърветата, докато краката им се превърнат в кървави пънчета.
Встрани от къщата една откъртена врата с мрежа потраква от вятъра. Ръждясалите й панти тихо стенат.
— Това е една крайезерна къща.
— Прекалено тъмно е — казва той. — Ако ти не вярваш в духове, човече, аз вярвам.
Бърт се навежда към мен от седалката си. Виждам големите кръгли повърхнини на бузите му на зелената светлина на дигиталния часовник.
— Той я е убил тук, нали? — пита.