Не мога обаче да прогоня Синята брада от мислите си. Гласа му. Усещането за онази остра четина по врата си. Като услуга руските ми приятели се съгласяват да пратят някого към Обърн. Те въртят там оживена търговия с хероин и имат човек, който да подхвърли достатъчно от дрогата в багажника на колата на Синята брада, че да го приберат на топло поне за петнайсет години. Мисля, че това ще му помогне да види недостатъците в поведението си.
Малко преди пет часа телефонът ми звъни. Президентът много щял да се радва да чуе препоръките ми и да ги вземе под внимание, стига да разбирам, че той трябва да постъпи по най-добрия за страната начин. Моля за една последна услуга: някой от президентската канцелария да се обади на съдия Вилей и да му даде да разбере, че президентът се интересува от моите съвети и че съдията може да очаква обаждане от моя страна.
Влиянието на властта върху някои хора все още ме изумява. Оставям Вилей да чака три дни — давам му време да се самобичува и да стигне до полуда във възбудата си — и чак тогава му се обаждам. Той разговаря с мен така, сякаш съм отдавна изгубеното му братче. Каня го с жена му на вечеря в моята крайезерна къща в Скениателис през следващата седмица, а той отвръща, че изгаря от нетърпение.
— И аз имах къща на Скениателис, Боже мой, май беше преди петнайсет години — казва той. — Ходил ли си в ресторанта „Кребс“?
— Не, но съм чувал за него.
— Къщата ти на източния бряг ли е, или на западния?
Усещам напрежение в тона му.
— Мисля, че е на източния — отвръщам.
Той се прокашля и продължава:
— Значи се наслаждаваш на залезите. Моята беше на западния бряг. Всъщност тя принадлежеше на семейството на бившата ми съпруга.
— Не мога да повярвам, че повечето хора не знаят нищичко за това място — казвам. — Първия път, когато го видях, онази прозрачна синя вода ми напомни за Карибско море.
— На времето пиехме вода направо от езерото. Не знам дали още го правят.
— Правят го — отвръщам. — Не си ли се завръщал там?
— Не. Това донякъде е част от предишния ми живот.
— Страхотно — казвам. — Няма нищо по-хубаво от спомените за доброто старо време.
47
Събуждам се плувнал в пот. Гърбът ми е вдървен, пръстите — свити в юмруци. Отварям очи и разбирам къде съм. Понякога, в този момент между съня и разбуждането, си мисля че все още съм в карцера. Обръщам глава върху пухената възглавница, за да изтрия влагата от лицето си. Чаршафите и възглавниците са в пълна бъркотия.
Не обичам да спя. Не само защото понякога забравям, че съм свободен, но и защото вече съм изгубил толкова много време. Вдъхвам уханието на високите борове, които шушнат през прозореца ми и се питам дали гостите ми за уикенда ще усетят миризмата и шумоленето на тези дървета като мен. Питам се дали Лексис би могла да го стори, или помийната яма, в която е избрала да живее, е притъпила сетивата й.
Прогонвам я от мислите си и ставам от леглото. Правя набиранията си на рамката на прозореца, работя докато ръцете ми стават безчувствени. Вече се потя и съм готов за тичане. Спускам се по дървените стъпала, като плъзгам длан по гладките блестящи перила и се възхищавам на ремонта. Фоайето е настлано с нови плочки, а кристалният полилей с размерите на голямо кресло хвърля едри призми светлина върху маслените платна, окачени на стените с ламперии.
Навън се разкършвам няколко минути. Една мъжка синя птица се перчи на върха на дървото си, лястовички цвърчат и пикират в дрезгавината. Поемам леко и с големи крачки надолу по криволичещата алея и поглеждам назад през дебелите кленове към блестящата жълта къща, в двата края на която стоят на пост сини смърчове. Бялата ивица боя, очертаваща стреловидните арки на прозорците и скосеният покрив с нови плочи, е чиста и нова.
Вече съм на асфалта и ме застига колоритна група колоездачи, които карат в колона по един нагоре по полегатия хълм. Вдясно бръмчи трактор, разхвърля оборски тор по нивата. От миризмата ми се свива стомахът, но на върха на следващото изкачване южният вятър гали лицето ми с чистия езерен въздух и виждам на цели двайсет мили южния край на езерото. Няколко триъгълни ветрила се плъзгат напред-назад по водата.
Обичам да тичам без да спирам. Да се потя. Свободен. Да се нося като лодките. Скоро слънцето превръща червеното небе в розово, а после и в бяло, преди да се издигне като ослепително кълбо. Не чувствам нищо. Шумът от дишането ми и постоянно леещата се пот са сякаш някъде далеч от мен. Когато стигам Мандана, малко селце на половината път до края на езерото, обръщам обратно. Бърт се е погрижил персоналът да сервира закуската ми на малката, застлана с ленена покривка масичка на задната веранда. Макар че е гладко избръснат и добре облечен, под кървясалите му очи има торбички.