— Тежка нощ? — питам.
Той ме изглежда сърдито и отвръща:
— Да не би да очакваш да спя добре тук?
— Какво стана с извисяването чрез духа на нощта? — питам. — Нали така казваше баба ти?
— Нощем небето над това място е пълно с врани — казва той. — Утре ще спя. Ако духът на съня дойде.
Отпивам от кафето си и казвам:
— Гостите ни още не са дошли, а ти вече си готов за края.
Бърт сяда срещу мен и разтваря кърпата върху скута си, преди да си вземе парче печена сьомга от платото и да го заръфа като мечок.
— Само се надявам да не отидеш твърде далеч по тази река на мрака, та да не можеш да се върнеш — казва той и ме гледа без да примигне с големите си черни очи. — Защото знаеш накъде води тази река.
— Мисля, че с парите, които имам — отвръщам и отхапвам от препечената филийка, — бих могъл да си купя лодка с мотор.
— Дори моторната лодка не може да върви срещу течението, когато има водопади.
— Мислех си, че ти ненавиждаш този човек…
— Мразя го — отвръща той. — Бих искал до го видя мъртъв, но не бих го поканил да ми гостува, преди да го убия. Освен това не мисля, че трябва да се замесваш с духовете, човече. Ще ги разгневиш.
Поглеждам часовника си и казвам:
— Като стана дума за разгневени духове, господин Лоурънс вече трябваше да е тук.
— Най-добре се моли истинските духове да не полудеят от гняв.
— Моите са си наред. Проверих.
Подушвам дим от цигара. Миг по-късно един мъж с черни панталони и кожено яке и с дълга рижа коса заобикаля къщата. Махва безмълвен с ръка и хвърля угарката в тревата, след което я стъпква с върха на обувката си. Чък Лоурънс ми бе препоръчан от „Ванс“. Той е бивш държавен служител. Много умен. С отлични връзки. Много ефикасен.
Двамата с Чък се качваме горе — в гостната, в която ще отседне семейство Вилей. Чък протяга длан. Върху нея има нещо, не по-голямо от карфица. Показва едно място високо в стената.
— Мушнах едно като това ей там — казва. — Това е защитна „пломба“. Извадих перваза и поставих предавателя в стената. Има друга ей там, където е камерата, за да можеш да виждаш какво става. Тук има говорителче, а там — микрофон.
— Ще направя същото и в дома им тази вечер — продължава той. — Исках просто да се увериш, че не можеш да ги откриеш. Те няма да имат никаква представа. Ела, ще ти покажа как действа.
Той спуска щорите в стаята и светва лампите, след което затваря вратата подире ни. Влизаме в моите покои и Чък сяда зад писалището. Отваря лаптопа, свързан с ISDN кабел и го стартира.
— Мога да го извикам и от моя компютър. Всичко се предава дигитално — обяснява. — Като клетъчен телефон. Онзи, който измисли артистичната част на системата, е гений по специалните ефекти в Холивуд. Ти каза: харчи толкова, колкото трябва. Чакай само да видиш колко добре изглежда.
Показва ми какви ще бъдат изображенията и звука, след това ми подава две малки шишенца.
— Зеленото е за него — казва и затваря компютъра, — а червеното за нея. По една капка върху четките им за зъби. Само по една и не забравяй, зеленото е за него, той няма да мигне цяла нощ. Тя получава червеното. Стоп. Тя ще е аут през нощта.
— Значи си успял да придумаш прислужницата им в Хюлет Харбър? — питам.
— Това ми коства известни усилия — отвръща той. — Наложи се да стигна чак до четвърт милион, но ние ще я следим и тя го знае, тъй че всичко ще бъде наред. Сега, те със сигурност ли няма да бъдат там тази вечер?
— Да — отвръщам, — и ако нещо се случи, веднага ще ти се обадя.
— Необходими са ми два часа вътре — казва той, — достатъчно е те да летят този следобед и всичко ще бъде наред.
— Харесва ми, Чък. Всичко много ми харесва.
Той поклаща глава и казва:
— Тая работа е по-различна, това ще ти кажа. Онзи би могъл да бъде ликвидиран по далеч по-бърз и по-лесен начин.
— Прекалено лесно е — отвръщам.
48
Намирам Бърт на задната веранда да разлиства списание „Пътуване и свободно време“.
— Намери ли нещо интересно? — питам.
— Не и за теб — отвръща, — но има едно ранчо за туристи в Монтана, което бих искал да посетя някой ден.
— Трябва да вървим към летището.