— Не искаш ли сам да ги посрещна и доведа? — пита той и се изправя.
— Не — отвръщам. — Искам да ги посрещнем както подобава.
Бърт свива устни и бавно поклаща глава, извръща поглед от мен и тръгва към водата.
Вземаме черния ван събърбън до частното летище в Сиракюз. Денят е достатъчно топъл Бърт да включи климатика. Когато спираме пред терминала, самолетът G-V тъкмо каца — дълъг и блестящо бял, с огромни двигатели и извърнати нагоре крайчета на крилата. Минава покрай нас, после бързо рулира в обратна посока и спира на пистата пред нас. Пилотът бързо излиза, за да помогне на гостите ми да слязат, а един служител от наземните служби пренася багажа им в моя ван.
Жената на Рангъл Кейти Вандерхорн слиза първа в облак от парфюм. Поемам ръката й и я целувам по бузата, след това поздравявам и самия бивш конгресмен. Алън Стефано и Дани Рангъл слизат и се присъединяват към нас. Най-накрая се появява семейство Вилей. През последните двайсет години къдравата му руса коса е избеляла и има цвета на замръзнало масло, но старческите сълзици в зениците правят погледа му отнесен. Той слиза и стиска здраво ръката ми, показва бели зъби и представя жена си Кристина, която е стройна, с гладка мека кожа и с лъскава черна коса. Прилича на модел от „Виктория стрийт“ и стърчи поне с два инча над нисичкия си съпруг. Големите й очи гледат някъде встрани, когато ми подава отпуснатата си ръка. Лицето й е леко смръщено.
— Кристина се закле никога повече да не се връща в Сиракюз — казва Вилей. — Мрази тези места.
— Градът ми харесва — казва тя и предлага малка усмивка.
— Е, за мен е чест, че се съгласихте да ме почетете — казвам и се покланям леко. — Мисля, че ще ви хареса. Къщата ми край езерото бе напълно преустроена. Ще си помислите, че сте отседнали в „Четири сезона“11.
— Докато не изляза навън и не помириша разхвърлената от някой фермер оборски тор — казва тя. — О, не ми обръщайте внимание. Извинете. Аз съм почти толкова развълнувана за това назначение във Върховния съд, колкото и Дийн.
— Още сме твърде далеч от това — казва Вилей. — Но дори самата възможност бе достатъчна да я накара да дойде.
— Доколкото разбрах, вие също сте юристка, нали? — питам.
— По банкрутите. В „Латъм и Уоткинс“.
— Отлично. Е, запознайте се с Бърт и да вървим.
Когато слизаме от междущатската и поемаме по „Трууей“ Вилей казва:
— Мислех си, че отиваме в Скениателис.
— Строят нещо по отбивката — отвръщам, — а е и по-бързо да се спуснем по „Трууей“ и да излезем при Уийдспорт.
— Мисля, че този път е доста по-дълъг — казва Вилей, но свива рамене, млъква и се заглежда през прозорчето.
Пътуването е доста приятно. Рангъл и Вилей не се опитват да скрият факта, че се познават и между тях няма напрежение. Ако бяха съзаклятници, то поведението им би било блестящо. За кратко съм обзет от силно чувство за несигурност, сякаш умът ми е бил пречупен в затвора, сякаш реалността ми е плод на въображението. Но си напомням, че макар и двамата да са виновни за съсипването ми, и двамата не са наясно каква е била ролята на другия.
Бърт от своя страна мълчи. Очите му са безизразни, лицето му е като къс тесто. Единственият знак за това колко много ненавижда Вилей са пръстите, които стискат волана с все сила.
От Уийдспорт продължаваме на юг. Когато изкачваме хълма на „Стейт стрийт“ в Обърн, виждам вишките на затвора. Стомахът ми се свива и чувам в ушите си шум като от водопад. Чак когато стигаме до мержелеещите се стени, жената на Рангъл пита:
— Какво е това?
— Затворът в Обърн — отвръща Вилей, преди аз да успея да го сторя. — Най-лошият от лошите. За серийни убийци. Изнасилвачи. Затворът е с най-висока степен на охрана.
— Той всъщност е забележителност — казвам. — Бърт, карай покрай стената.
Бърт минава по моста, под който Лестър изгуби живота си. Поглеждам надолу към изпускателя Оуаско, където водата блести като позлатена от слънцето. Завиваме надясно по път номер 5, отделен от стената от канала на изпускателя. Всички гледат дългата сива сграда на този цирей в центъра на града.
— Представете си само — казвам — намираме се само на седем мили от най-девствената, най-изключителната крайбрежна улица в щата.
— Градовете Хамптън са далеч от това — казва жената на Рангъл.
Обръщам се и виждам как Рангъл кима, доволно усмихнат на забележката на жена си.
— Разбира се — отвръщам.
Минаваме покрай електростанцията и завиваме отново към „Уошингтън стрийт“, която върви съвсем близо до западната стена на затвора.