6
Знам, че ме смятат за луд и може би това е вярно.
Понякога приемат наказанието, което им налагам, за да могат да ме усмирят. За тази работа са нужни петима. След известно време обаче, независимо от това колко съм силен, те успяват да ме оковат и да ми наложат кожена маска, за да не хапя. После ме отнасят в една стая и ме завързват върху стол, който е закрепен с болтове за пода.
Когато го сториха за първи път, си помислих, че ще ме изтезават. Но те само доведоха психиатър. Все още трябва да се бия с тях, когато дойдат за мен с маската, инак няма да ме държат тук. Но истината е, че обичам да си говоря с лекарите. В четири други случая ми водеха свещеник.
Ето какво искам да кажа: може и наистина да съм луд, може би е лудост да смятам, че знам какво се е случило преди всичките тези години, когато дори още не бях тук. Но по-късно подочух това-онова. Преди процеса. А за останалото… Е, имам си достатъчно време да мисля.
Нощем тези неща никога не са ясни. Изплуват пред мен единствено през отпуснатия ми час дневна светлина. Не искам и да знам за тях. Но те просто се явяват, натрапници, които се таят в гората около хижата в Адирондак по време на ученическите ми ваканции.
И когато тези натрапници овладеят мислите ми, онова, което наистина се е случило с мен, се появява по такъв начин, че аз съм сигурен в истината — сякаш сам съм бил там. Слушам. Гледам.
— Това беше хитро — рече Франк, наведе туловището си напред, и тъмната му кожа се зачерви. — Надявам се да си се забавлявал добре, негоднико.
Миризмата на разлята бира ги обгърна ведно с дима и смеха им. Рангъл се наведе напред, захапал пурата в ъгълчето на устата си и рече:
— Абе питам се, как може мъж като теб да изгуби това момиче от тип като него?
— Аха — рече Русо.
— Млъкнете.
Русо се почеса по четината, обграждаща плешивата му глава и се извърна настрани, а ушите му щръкнаха като два големи резена цветно зеле.
— Че кой може да разбере една п…? — попита Франк. Допи халбата си и се вторачи в новата.
Сянката на сградата се бе преместила заедно със слънцето. Сега бяха под нея и металната масичка се охлаждаше бързо. Само димът от пурата на Рангъл се носеше към улицата и към светлината — извиващо се и проблясващо облаче.
— Ей — вдигна ръце с дланите напред Рангъл. Кичур лъскава черна коса се бе откъснал от подредената му прическа и висеше влажен върху челото му. — Няма проблеми. Ние сме приятели.
Дебелите пръсти на Франк обхващаха здраво халбата. Кокалчетата му бяха побелели. Пурата лежеше недокосната пред него. Русо държеше своята между палеца и показалеца си и галеше с върха й разстоянието между устните си и увисналия над тях нос. Миришеше я. Рангъл се наведе отново напред и сребърните копчета на маншетите му издрънкаха върху металния плот на масичката.
— Колко силно го мразиш? — попита той. — Какво изпитваш в гърдите си и в слабините си… когато си мислиш как той я чука?
Кожата на челюстите на Франк се изопна. Бутна рязко халбата си напред и пяната се разля през ръба й. Взе пурата, започна да я мачка и извива, докато малки люспи кафяв тютюн не заваляха върху масичката като сняг.
— Това можеше да бъдеш и ти — рече. Ъгълчетата на устните му се бяха извили надолу, а светлите му очи дълбаеха дупки в лицето на Рангъл. Вените на бичата му шия бяха изпъкнали. — Аз ще ги закопчавам, независимо дали си кмет или не.
— Забрави това засега — каза Рангъл и показа на Франк острите си зъби без усмивка. — Сега мисли за Реймънд. Става въпрос за него, не за мен. Какво ще кажеш, ако направим нещо за него?
— Някой може да намери главата му с три куршума в някоя кофа за боклук — рече Франк. Той също се бе навел напред и говореше съвсем тихо.
— Високомерно копеле — рече Русо. — Мисли си, че аз съм му шибания личен банкер.
— Никой не те е питал — каза Франк.
Русо се намръщи и каза, че се извинява.
— Ами ако можеш да направиш нещо още по-лошо от това? — попита Рангъл и приглади рядката си коса. Очите му святкаха. — Ще го направиш ли?
— Че какво може да е по-лошо?
— Какво ще кажеш, ако Реймънд започне да мисли как ти чукаш Лексис?
Ръката на Франк се стрелна през масата, улови вратовръзката на Рангъл и го дръпна толкова силно, че лицето му се блъсна в струпаните празни халби. Дебелите устни на Франк бръснаха челото на Рангъл.
Брайън Адамс пееше „Cuts Like a Knife“.
— Никога повече не споменавай името й — рече Франк с гърлен шепот. — Никога повече. Името й не бива да излиза от мръсната ти уста, инак ще те размажа на пихтия и ще те хвърля в пандиза за нападение срещу полицай. Разбра ли?