— Благодаря ти — казва Дийн Вилей. — Съжалявам. Кристина вече се чувства по-добре. Скоро ще слезем.
Кимам и се връщам в къщата. Моят апартамент заема цялата южна част на сградата и от всекидневната гледам двамата иззад завесите: как махат с ръце във въздуха, оголили зъби. Най-накрая, десет минути по-късно, се прегръщат и след това Вилей помага на жена си да слезе от вана.
Книга четвърта
Отмъщение
Вие сте благородна и почтена жена и ме обезоръжихте за миг с вашата скръб, но зад мен, невидим, непознат и гневен, е Бог, а аз бях само негово оръдие и той не попречи ударите ми да намерят целта си.
49
Когато хората си мислят за вътрешността на щата Ню Йорк, в съзнанието им изниква представата за зима. За жесток студ и бури, които натрупват по метър, метър и половина сняг. Но най-лошото време връхлита през лятото, когато един топъл и спокоен ден изведнъж се изпълва с мощни светкавици, гръмотевици и бурен вятър, който кара децата да хленчат, както и такъв мирис, сякаш настъпва краят на света.
Бърт е включил телевизора във всекидневната, но без звука му. Показва екрана, докато минавам покрай него.
— Виждаш ли?
Спирам и поглеждам радарната метеокарта. Тъмнозелена стена с корем в червено, жълто и оранжево бавно се носи от запад на изток от границата на Охайо към западен Ню Йорк.
— Изглежда доста зле — казвам и надничам навън, към обляната в слънце задна морава.
— Така ще бъде — отвръща Бърт.
— Изключи го после, става ли?
На голямата, обкована с тиково дърво веранда жената и дъщерята на Рангъл са се изтегнали на шезлонги, намазали са се с плажно масло, и са обърнали лица към слънцето. Алън и Рангъл са вече на борда на деветметровата увеселителна лодка. Бърт застава зад щурвала, моторът забръмчава и изхвърля син дим в чистия въздух. Вилей бърза по пътеката и се качва без повече да се извинява за забавянето. Бърт хвърля вързалата на брега и поемаме към средата на езерото.
Алън бърка в хладилника и ни подава бири „Хайнекен“. Говорим си за цвета на водата и за новите къщи, които развалят гледката към далечните хълмове. Когато стигаме дотам, където е рибата, Бърт хвърля котва и раздава напълно стъкмени прътове. Бъркам в кофата със стръвта и изваждам една гърчеща се блестяща лещанка така, че да ме виждат всички.
Докато говоря, гледам към Вилей.
— Това, което трябва да се направи, е да прекарате кукичката през устата й, ето така — казвам, мушвам кукичката през долната устна на рибката и я изкарвам през малката й устица. — Някои хора ги закачат за гърба, но това ги убива прекалено бързо. А ако искате да уловите голяма риба, която наистина си струва, трябва да закачите по този начин.
— Каква е разликата? — пита Рангъл.
— В паниката и агонията — отговарям с усмивка. — Лещанката се мята по-дълго и по-силно, когато я промушите през устата. Тогава големите риби се възбуждат.
Рангъл също се усмихва. Вилей последен си взема рибка от кофата, но се колебае. Полагам длан върху ръката му.
— Бърт ще го направи — казвам и го изглеждам отвисоко.
Той ме поглежда и се усмихва.
Седим си мълчаливо на тапицираните седалки и прътовете ни се люлеят във въздуха. Вълничките пляскат по алуминиевите понтони. Затварям очи зад слънчевите очила и слушам, наслаждавам се на слънцето, на вкуса на студената бира, на напрежението, което буквално чувствам как се напомпва върху лицето на Дийн Вилей. Рангъл и Алън си говорят за футбол, а Бърт непрекъснато поглежда на запад, докато аз изчаквам.
Вилей се изправя и спинингът му затраква, докато обира кордата. Отварям очи и виждам как бавно се примъква към мен. Сяда и казва:
— Доколкото разбрах, си проявил интерес към моите идеи по някои конституционни въпроси.
— Президентът ме помоли да му предложа едно-две имена — казвам и бавно започвам да обирам моята корда. — А твоята кариера ме интересува.
— Харесва ми да се мисля за толкова консервативен, колкото Кларънс Томас — казва той.
— Чел съм някои от по-важните ти отсъждания — казвам, изваждам лещанката от водата и я оставям да се гърчи във въздуха. — Но не съм съвсем наясно с мнението ти относно смъртното наказание.
Замятам отново въдицата си.
Бръчките по лицето му се оглаждат. Присвива очи към една лодка, която върви пред нас и отвръща:
— То не е възпиращ фактор. Това ни е известно. Но си мисля, че в някои случаи е морално оправдано.