Когато се връщам, десертът е вече сервиран и първите едри капки дъжд барабанят от време на време по стъклата на прозорците.
— Моля ви. Тост — казвам и вдигам чашата си с вино. — Пия за здраве, за щастие, за млада любов и за руския фондов пазар.
Тостът предизвиква оживление у всички, освен у Алън, който ме гледа безизразно. Нарочно му се усмихвам, докато накрая и той самия се усмихва. Чашите се чукват със звън и всички отпиват. Кимам на сервитьорките и на Бърт, които са в дъното на дългата стая. Те пристъпват и доливат чашите на всички. Рангъл вече е полупиян и се изправя.
— И аз имам тост — казва той и кимва към Андре, така че тъмнокестенявият кичур коса се отмята и оголва плешивото му теме. — За царя и за неговото потомство.
Андре го поглежда изненадан, но сетне се усмихва, макар да не вярвам, че знае кой точно е царят. Всички пием за царя и Рангъл си сяда с доволно изражение, което обаче бързо се стопява под свирепия поглед на жена му.
Дани се засмива и се навежда към Андре, който я целува по ухото. Алън удря с пестник по масата, чиниите се раздрънчават, а наполовина пълната му чаша се преобръща.
— Можеш да я задържиш — казва и излиза от стаята, високо вдигнал глава.
Андре и Дани избухват в лекомислен смях. Рангъл оголва всичките си зъби, а жена му изглежда така, сякаш е изяла хапка развалена риба. Давам сигнал и момичетата наливат още вино.
— Последен тост — казвам и се изправям. — За семейното щастие.
Всички ме гледат неразбиращо, но все пак вдигат чаши и ги изпразват. Аз сръбвам, поглеждам часовника си и предлагам на онези, на които не им е дошло много, да вземат питиетата след вечеря на задната веранда. Благодаря им още веднъж за това, че са дошли, извинявам се и им пожелавам лека нощ.
50
Алън е долу, край езерото. Виждам фигурата му, осветена от високоволтовите лампи, разположени покрай брега. Все още прокапват редки, но едри капки дъжд. Алън изглежда не им обръща внимание и хвърля камъчета в развълнуваната вода.
— Съжалявам — казвам, избърсвам един шезлонг, сядам и вдигам крака.
Алън не отвръща нищо. Резен оранжева луна наднича между дърветата на върха на хълма, след което изчезва в облачния покров. Чувам на фона на свистенето на вятъра как хрущят камъчетата под стъпките на Алън по брега. Той хвърля още пет-шест камъчета във водата, преди да надвика вятъра и да каже:
— Какво все пак те накара да поканиш този тъпанар?
— Вината наистина не е на Андре — казвам. — Той си е такъв, какъвто е, а аз имам бизнес дела с него и с Рангъл. Да ти кажа истината, мисля, че ти добре се измъкна.
— Кой е казал, че искам да се измъкна? — пита той и се обръща с лице към мен. Капка дъжд потича по бузата му и той я избърсва.
Аз събирам длани.
— Алън — казвам тихо. — Това е космически кораб, готов за изстрелване. Ти искаш да бъдеш на борда му, защото е бърз и лъскав, и възбуждащ. Но който се качи на този красавец ще изгори още при напускането на площадката за изстрелване. И ти знаеш това. Знам, че го знаеш.
— Ти какво… планирал ли си го, или нещо такова?
— Разбира се, че не — отвръщам. — Но ще ти кажа истината. Не съм го и предотвратил, защото си мой приятел.
— Е, и какво? — казва той и се усмивка леко, поглежда към тъмното небе и сетне — отново към мен. — Сега два живота ли ти дължа?
— Не ми дължиш нищо.
— Имам чувството, че съм ти задължен, макар че ми се иска да те фрасна.
— О, значи сме яростни — казвам и сам хвърлям камъче, преди да се изправя.
— Това е от баща ми — отвръща той. — Ако човек го слуша, аз съм негов клонинг. Това ни кара с мама да се смеем.
— Твърде странно за майка ти, нали?
— Аха — отвръща той и свива рамене. — Дани Рангъл е на светлинни години от нея. Ще трябва да си го повтарям и при следващото момиче.
— Е — казвам, изправям се и поглеждам нагоре. — Време е да си лягам.
— Лека нощ.
Гледам от спалнята си как дъждът се усилва. За миг изгубвам силуета му в мъглата на пороя. След това прогизналата му фигура се появява от сивата мъгла и задната врата се затръшва. Забучават гръмове и мракът е пронизван от белите змии на светкавиците. Дърветата се накланят ниско и един от старите смърчове изпращява и се строшава с оръдеен изстрел.
Вслушвам се в нарастващата мощ на бурята и чакам до полунощ, преди да седна с чаша зелен чай и да стартирам компютъра. Вилейови са се сгушили в леглото си под синя светлина, от време на време ги осветяват ярко светкавиците отвън. Устата на Кристина е отворена, ръката й е преметната върху челото й. Самият Вилей се мята и се върти, мърмори нещо, хленчи като дете, изпаднало в треска. Очите му са отворени, но зяпат безучастно в тавана.