Поздравявам възрастния мъж и момчето топло и представям Бърт като моя добър приятел и бизнес партньор господин Уошингтън. Капоца го оглежда внимателно от глава до пети. Бърт се усмихва и намигва на хлапето, след това тръгваме заедно през тунела, като тримата костюмари отцепват района около нас.
Когато излизаме на терена, един охранител с жълто найлоново яке ме докосва по ръката:
— Никой не се допуска до терена.
Друг гард го улавя и го дръпва настрани:
— Това е господин Коул.
— Извинете, господин Коул — казва той и аз му кимам.
Малката ни групичка е единствената на терена, ако изключим играчите на „Джетс“ и техните съперници, които загряват в екипите си, но без подплънките за раменете. Ослепителното осветление придава на терена нереален цвят и когато човек подуши, разбира, че е изкуствен. Въздухът е още топъл, но хладният ветрец прави вечерта на открито приятна.
— Папа — казва момчето и дърпа прадядо си за ръкава. — Ето ги Кевин Мои и Дейв Шот. Виж!
— Хайде — казвам, — да идем да поговорим с тях.
— Може ли? — пита момчето.
— Разбира се.
Двамата огромни играчи са широко усмихнати. Подписват фланелката на момчето и повикват Чад Пенингтън да го запознаят и с него. Момчето подскача на пръсти и кръжи около прадядо си, докато се връщаме обратно през тунела, за да се качим на трибуните. Рамо Капоца се усмихва мълчаливо. Кима ми и тихо ми благодари.
Сядаме на първия ред в ложата, а охраната на Капоца застава зад нас и си пийва от кутийки диетична кола. Играта започва и Джои информира мен и Бърт кои са всички играчи и на какви постове играят.
— Извинете — казва Рамо Капоца, кафявите му очи се разширяват, но зад лещите проблясват огънчета. — Джои, сигурен съм, че господин Коул познава своя отбор.
— Не чак толкова добре, колкото някои други хора — казвам и разрошвам косата на малчугана. — За мен отборът е повече инвестиция.
— Разбрах, че се справяте доста добре с инвестициите, след като дойдохте в Ню Йорк.
Кимам и отвръщам:
— Определено разширих дейността си. Преди се занимавах предимно с изкуство. Бърт също иска да диверсифицира бизнеса си.
— Разбрах го от вас — казва Рамо, — но не можахме да открием нищо повече за господин Уошингтън.
— Племето акуесасни е по природа потайна група — отвръщам с лек смях. — Но съм сигурен, че като видите документите за финансовото състояние на Бърт, ще бъдете спокойни да привлечете неговата група като инвеститор. Разбрах, че имате партньор, който иска да продава и просто си помислих, че… е, че ще бъде добре да ви запозная, господин Капоца.
Възрастният мъж не казва нищо повече. Гледаме мача до края на полувремето. Тъй като срещата е предсезонна, играчите от първия тим са сменени. Клепачите на момчето натежават и то обляга глава на рамото на прадядо си. Рамо Капоца кима на един от мъжете в черно, той вдига момчето от седалката и го гушва.
— Мисля, че е време да си вървим — казва Капоца и раздрусва ръката ми. След това подава визитна картичка на Бърт. — Обадете ми се, господин Уошингтън. Бих искал да поговорим повече, а може би ще донесете и тази финансова информация. Не знам какво сте замислили, но делът на Франк струва около сто милиона долара.
— Приблизително толкова е готова да инвестира групата на Бърт — казвам и Бърт кима.
Благодарим на господин Капоца за отделеното време и го изпращаме до вратата на ложата. Той ни благодари за това, че сме осигурили една вечер, която правнукът му никога няма да забрави.
— Боже мой — казва Бърт, след като те вече са си заминали. — Видя ли онези тримата? Пред тях Андре изглежда като момченце от църковния хор.
— Това е висшата лига, Бърт.
— И ти ще ме пратиш да се срещам с всичките тези хора сам, без теб?
— Ще се справиш — казвам, изваждам кутийка бира „Бъд“ от хладилника и му я отварям. — Тази вечер се справи отлично.
— Аха — отвръща Бърт, — с един старец и с едно хлапе.
— Не се заблуждавай от това, че е възрастен. Зъбите му са остри като бръснач.
— Точно така — казва Бърт, — и затова искам да съм сигурен, че няма да захапе нас.