55
Возим се мълчаливо на задната седалка на лимузината в мрака и Бърт изведнъж казва:
— Искаш ли да пийнеш бира с мен?
— Какво имаш предвид?
— Ами, аз и ти. Да пийнем по бира — така, както го правехме някога, когато живееше в моя фургон. Спомняш ли си?
— Да. Помня.
— Добри времена бяха, а? — казва той и виждам как масивното му тяло се навежда напред и чувам как потраква в леда в хладилния шкаф.
— Не беше лошо — отвръщам. — Малко тесничко, вярно, но…
— Да, и душ-кабината не бе като тази мраморна катедрала, в която се къпеш днес. Но понякога ми липсва простичкият сандвич с кетчуп и бял хляб. А на теб?
Чувам как две бутилки се тракват и изсъскват при отварянето си. Бърт ми подава едната. Марката им е „Молсън голдън“ и това ме кара да се усмихна. Допираме гърлата на бутилките едно о друго и отпиваме.
— Обичам хубавата храна — казвам. — Добрата храна и червеното месо.
— Виждам те как поглъщаш онези бифтеци. Защото си изгладнял в затвора ли?
— Наистина изгладнях.
— И поне малко не отмина ли?
Сръбвам от бирата и се замислям. Тъкмо прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и виждам светлините на Манхатън.
— Искаш ли да направим една борба с палци? — питам.
— Мислех си, че сме приключили с това — отвръща той.
— Мислех си, че вече сме по-изтънчени за такива неща.
— Не вярвам някой да ни види тук, на задната седалка — казвам и протягам ръка. Бързо го събарям и той мигновено поисква да играем до две победи от три. Побеждава ме веднъж, след това го бия аз и играта става три победи от пет срещи. Той печели в следващите две и приключваме, защото тогава вече играта е пет от седем.
— Забелязал ли си как настояваш да продължаваме, докато не победиш? — питам.
— Това е, щото борбата с палци е моят тип борба — отвръща. — Както да прецакваш всичките тези хора наоколо е твоят.
— Перфектното отмъщение — казвам повече на себе си, отколкото на него.
— Какво?
— Когато някой ти причини зло — обяснявам, — ти му отмъщаваш. Задължително. Но то трябва да е абсолютно адекватно, подобаващо. Въпрос на уважение.
Бърт само изсумтява.
— Ти беше онзи, който ми каза едно време, че би убил Вилей, стига да получиш тази възможност, не помниш ли? — продължавам аз.
— Да, ама то е по-различно — казва той. — Едно време воините акуесасни доубивали с томахавки враговете си, паднали на бойното поле. Но не е било същото при всички племена. Да вземем хуроните. Те снемали скалповете им и ги одирали, докато са още живи, след което ги сварявали. Това си е съвсем точно отмъщение, нали? Бледоликият човек е същият, но по по-подъл начин. Мисля, че това си го наследил от баща си.
— Донякъде — отвръщам и си мисля за Лестър.
Колата се мушва в тунел и гледката на града изчезва. Бърт пие следващата си бира сам и никой от двама ни не казва нищо, докато не спираме пред голямата къща и си пожелаваме лека нощ.
Когато се качвам в спалнята си, усещам нещо необичайно. Някакъв тъмен силует се е сгушил в завесите на балкона. Сърцето ми се разтуптява и тръгвам полека към нощното шкафче. В чекмеджето му има пистолет.
Сещам се изведнъж за Андре, Русо, Вилей, Рангъл и Франк едновременно.
— Сет?
— Хелена? — отвръщам и въздъхвам.
Излизам на широката ивица светлина, която пада през завесите в спалнята.
Тя също стъпва върху тази ивица и ме улавя за раменете.
— Никога не го прави.
— Видях, че се прибирате с Бърт — казва тя. — А да стоя зад завесите ми носи късмет.
— Мислех си, че си в Торонто.
— Бях там.
— Мислех си, че утре трябва да си в Бостън.
— Така е — казва тя и забива нос в гърдите ми. — Липсвах ли ти?
— Винаги ми липсваш.
— Значи се радваш, че съм тук? — пита тя.
— Винаги.
— Да няма някоя друга? — тя се отдръпва и ме поглежда.
— Затова ли ме следеше? — питам тихо.
— По-различен си, откакто дойдохме тук — казва тя. — Има нещо.
— Работа. Само работа.
Целувам я и се запътваме към леглото.
Посред нощ отварям изведнъж очи. Дишам трудно. Хелена се е впила в мен, изкопчвам се и сядам в леглото, попивайки потта под носа си. Виждам Вилей, който се върти в чаршафите си. Чувам го да стене. И да крещи.
Часът е 3:37. Поглеждам към компютъра върху писалището си, ставам и се обличам. Преодолявам желанието да включа компютъра. Вместо това сядам на балкона и докато чакам да се роди денят, гледам как небето над парка променя цвета си от черно към мораво, после към синьо.
В шест сутринта вече съм в трапезарията на втория етаж и закусвам с Бърт, когато иззвънява клетъчният ми телефон.